НЕ СПИРАЙ ДА ПЕЕШ

 

 

О, Поете,

                не спирай да пееш,

звуци кристални да лееш,

нека гласа ти ехти

в далечни потайни земи –

в самотни и глухи души,

що вятър пустинен суши

и в цвят не разцъфва зората,

и мирис не дават цветята...

  

Не спирай да пееш, Поете!

Дръж арфата здраво в ръцете

и нека струните тънки трептят

дори и пръстите ти да кървят

и тъжно да плаче душата –

изтрий от очите сълзата

и горе вдигни си главата,

че жетва те чака богата

от горестно-празни души...

  

Не спирай, Поете, а пей!

Своето слово излей,

във звуци възпей красотата,

любовта, мъдростта, добротата.

И нека таз¢ песен достигне

далечни и сухи пустини

сърца бездушни да сгрява,

че без дух плътта си изтлява...

  

О, Поете, не млъквай, а пей!

Недей да униваш, недей,

че в словото дух обитава,

а той е живота, що дава...

Без твоята песен и стих

света ще е празен и тих,

затова ти изпей си словата

да се носят навред по земята,

пък нека тогава

каквото ще става, да става...

 

Ти просто не спирай ни ден,

че, Поете, затова си роден!

На времето следата

  

На времето видях следата

по собственото си лице,

с нишки бели по косата

венец изплита мойто битие.

 

Със четчица рисува бавно –

тук косъм бял, там друг блести,

а после слиза тихо, плавно

чертае гъста мрежа от черти.

 

Нека си дълбаят диря дните,

нека сипят бавно своя сняг,

тъй преходни са те самите

и всичко се променя в този свят.

 

И както всеки цвят в полето

разпъпва се, цъфти и прецъфтява,

не може вечно да стои детето,

пораства то и бавно остарява.

 

Не плаша се от тез' метаморфози

щом видя огледалния си лик,

усмихвам се на образа си този

и запечатвам в мене краткия му миг.

 

Непреходното вече ме вълнува

и мисля си за него в онзи час,

защото вечно знам ще съществува

истинското мое Аз.

 

Него искам да запазя в младост,

в очите с бръчки – детска чистота,

искра надежда, стръкче светла радост,

фонтан от вяра, пламък – топлота.

 

В несгодите житейски помъдряла

доброто в себе си да съхраня

и много обич вред да съм  раздала,

но пак да изобилства в мене тя.

 

Тогава щом се свършат дните

от моя земен път и труд

на вечността минавайки вратите,

аз знам какво ще отнеса от тук.

             Детска душа

                               на 25 години

  

Годините отлетяха

и вече съм на двадесет и пет.

Като повей минаха,

сякаш, че бяха

по-леки дори от перце.

 

И детството също

на спомени стана,

и старата къща,

в която прегръщах

малка кукла и детско пиано.

 

А сега съм голяма

и горда, и зряла,

образована млада жена,

но пак си останах

с голяма и детска душа.

 

И още ще минат

и десет, и двадесет и пет...

Цял век наполовина

години ще имам  

и пак ще се чувствам дете.



Спомени

 

Помня в моето слънчево детство

всред зелената шир и в китно селце,

там в двор разцъфтял с нескрито кокетство

бяла къща примамваше мойто сърце.

 

Тук израснах под нейната слънчева стряха,

от тези прозорци погледнах света

и нейните двери ми тихо мълвяха:

”Мило дете, о, ела у дома”.

 

И нощите звездни и тихи си спомням,

небето обсипано с ярки звезди,

и глас на щурци вън във мрака се носи,

а нейде проблясват едва светлини.

 

Дните ясни и слънчеви още

          помня с техния глъч – най-прекрасните дни,

а далече на запад възправили мощи

се синеят манастирските планини.

 

Помня: два образа мили за мене,

най-добрите очи върху тях да блестят,

и длани напукани от труд и от бреме –

ръцете най-нежни, които над мен бдят.

 

Ах, години и месеци, дни си минават,

и детството мое покрива се с прах,

ала тези спомени в мен си остават, 

все така светли – аз цяла съм в тях.

      На тридесет години

 

Ден след ден от календара/

бавно късат лист след лист.

И времето следи прокара

под онзи поглед – детски, чист.

 

Няма го детето вече,

в спомените скри се то,

а и девойката облече

на албум тъмното сукно.

 

Какво да кажа? Тридесет. Да!

И още толкова ще минат,

но само туй ми трябва на света –

любов, надежда, вяра и любими...

 

И днеска се прелисти календара,

отново знам – подарък и цветя,

но не защото вече съм по-стара,

а защото в зрелостта цъфтя.



Тротоари

  

По тротоарите от детството минавам

и по алеите с разцъфнали липи.

О, колко мили спомени навяват

дъха на пролет, младост и мечти.

 

Крачета малки във сандалки бели

дочувам как потропват в своя бяг.

И с ветрове, косите ми развели

пак бързам към училищния праг.

 

С очи момински търся обичта си своя

по тротоара сив смутена да върви.

А после тичешком из зад завоя

децата ми понасят се в игри…

 

О, вие мои вечни тротоари,

и вие мои цъфнали липи –

най-старите, най-верните другари

от детството до днешните ми дни.

 

Дали, когато с бръчки в мене впити

се взра във вас с притулени очи

ще видя внуците си под липите

да тичат със развеяни коси?!

 

Дали ще видя как със крачка смела

и те вървят към школските врата,

а после свойта обич звездочела

как търсят, плахо крачейки сама.

 

Или тогава повей неусетен

ще бъда аз след земния ми FIN

и спомен блед след кадъра най-сетен

от свършилия мой житейски филм…

 

О, скрийте в своите сърца потайни

от стъпките ми палавия звук

и от присъствието ми дъха ухайни

подсказващ някак, още че съм тук.

 

На прах по плочките ще се превърна

и на цветец от цъфнали липи,

но знайте пак при вас ще се завърна

с дъха на пролет, младост и мечти.

 

По алеите с безброй липи минавам

и по тротоара сив от детските ми дни.

О, колко мили спомени навяват

и мисли за далечни бъднини.



И тридесет и пет почука

И тридесет и пет почука на вратата,

стъписах се – ах, как се озовах

на попрището жизнено в средата,

кога застанах, даже не разбрах.

 

Какво притури и какво отне ми,

какво разбрах от тебе мой живот?

Редица спомени и снимки неми

бележат някак моя земен път.

 

Годините си минаха безмълвни,

но ден по ден аз пак ги изживях

и даже може би дори по-пълни,

поука в тях, защото аз видях.

 

Тъй буйните поточета младежки,

разпенени по плитките места,

успокояват се от своя бяг лудешки

в дълбоките води на зрелостта…

 

Разбрах кое е важното в живота:

надежда не загубвай във беда,

обичай хората и вярвай във доброто

и радвай се на малките неща.



Какво си ти, живот

  

Какво си ти, живот, какво си?

Съвкупност от безсмислени въпроси,

политаща със песен птица, всевластие

или може би сянка от отлитнало щастие?

 

Дали си вечна книга разлистена,

съживяваща властно редовете изписани,

или си дъх на Великата природа,

мрачна изповед или черна прокоба.

 

Какво си ти, живот – начало или край?

Начало на едно съществувание

или на смъртта си край?...

 

Живот, създал ли те е някой

или го ти създаваш,

истината в тебе ли живей

или, живот, я не познаваш?

 

Несправедливост ли си,

съвършенно ли изкуство,

безмилостна ръка

или пък топло чувство?...

 

Какво си ти, живот? Аз знам!

Тежка и горяща длан /

калена в борбата

на духа немирен и на началата,

сурова и безскрупулна душа –

ти просто си борба, живот!

Ти просто си борба!



           Сън

 

Забързана вървя към слънцето,

в косите ми се вплита светлината,

задъхано след мене тича лятото,

препъва се и спира на луната.

 

Какво е щастие? – запитват ме звездите,

поспират се и тръгват пак на път.

Във пулса си усещам дните –

защо ли бързат тъй, нима не ще се спрат?

 

Мечти обгръщат ме във свойта пазва,

аз втурвам се разнищена сред тях

и всяка в себе си запазва

искрица светла, чист по детски смях.

 

Усмихвам се и тръгвам пак нататък,

където виждам земното кълбо,

и ето – вятърът долита с трясък

и сгромолясва се във пъстрото платно,

 

в което някой е рисувал нещо –

пресътворявал може би е своите мечти,

какво пък, нека си мечтае за вълшебство

с дъха на маслени бои...

 

Отново взирам се в рисунката и там

откривам аз мечтата на наивника.

Дочувам стон отнякъде... Китарен звън...

Не, туй не е китара – събужда ме будилника!

 

Посрещам аз деня като артист на живо

и пак живота чака ме навън

със свойто ежедневие безцветно, сиво –

уви, видяното било е само сън!



Какво ми трябва                                                                                        

 

Забързано вървиш по тротоара –

замислен, замечтан и мълчалив.

Какво ми трябва още – си повтаряш,

какво ми трябва, за да съм щастлив?

Какво ти трябва още? – Туй което

ще те направи със мечти богат –

една искрица обич във сърцето

и ти ще станеш нов и непознат.

Няма нужда да дириш подкова,

нито детелини с четири листа ,

важното е в теб да грее нова

и светла като утро радостта.

Важно е да си приятел верен

раздал и песен, и лъчи, и стих

на другите и в миг най-черен

приятелството в тебе да цъфти.

Ако запазиш светъл своя порив,

ако запазиш своята душа/

ще можеш сам да отговориш/

какво ти трябва още на света.

Щом можеш красотата да съзираш,

щом можеш да я сътвориш –

ти няма нужда повече да дириш

туй щастие – цял в него ще гориш.

Няма смисъл да търсиш подкови,

нито детелини с четири листа,

ако сърцето си за обичта отвориш

ще бъдеш най-щастлив от всички на света.

Пак забързан ще вървиш по тротоара –

замислен, замечтан и мълчалив,

но в себе си ще чувстваш нова вяра

и радостта, че си щастлив!





Надеждо,

 

толкоз изтерзана и сиротна,

като стръкче цвят самотно,

като изплакана сълзица тежка

и като въздишка в гръд човешка,

и като песен в сън недоизпята,

и като длан една към небесата,

и както стон самотен във душа раздрана,

във мен, надеждо, само ти остана...

Не си отивай като дъжд, попил в земята

и като листец, що вятъра подмята,

макар и толкоз крехка и незрима,

надеждо, щом в мен оставаш – ще ме има!



Най-скъпата думичка

                         на мама 

Как ли твойте ръцете са поели

твоята рожба след първия вик –

трепетни, топли, любящи и смели,

горящи от обич във звездния миг.

 

С грижи милион ме бе обградила,

обич обилна пих от твойто сърце,

от топлата ласка и нежна закрила

израснах фиданка изпод твойте ръце.

 

Наниз години отлитна в безкрая...

Във мойте ръце днес държа своя син

и как да го любя, от тебе аз зная,

за мен все оставаш образ любим.

 

И днеска затуй все така те обичам

и тръпна макар да съм вече голяма,

със радост огромна аз те наричам

с най-скъпата думичка “мама”.

  



На мама

 

Ти все така си ме обичала,

а аз не разбирах това

и колко сняг съм закичила,

мамо, на твойта глава.

 

Безсънните нощи, безкрайните

мога ли аз преброи,

молитвите – тихите, тайните,

дълбоко в сърцето си скри.

 

Любов и живот ти ми даде,

израснах от малък отрок,

но в мен и Човека създаде,

научи да любя и Бог.

 

За грижи и ласки, за неспания сън,

за сърцето ти топло, голямо,

за всичко, което ми даде и съм

горещо благодаря ти днес, мамо!



Въпроси

                  на Сам и Пая

 

Защо ли слънцето изгрява,

мамо, в този ден?

Пчеличката мед сладък дава,

защо не е солен?

 

Защо си имам две ръчички?

До онзи облак бял

ще можем ли да идем всички

и да го гушнем цял?

 

Дърветата в небето още

защо ли не летят?

Защо луната свети нощем

звездичките щом спят?...

 

Усмихвам се… Въпроси сто

задават ми децата:

Защо? Защо? Защо? Защо?

И гледат ме в устата.

 

И отговори да получат

очакват те сега,

веднага искат да научат

всичко за света.

 

Не бързайте да порастете,

деца, пазете все така

наивното и нежно цвете

на тази ваша чистота.

 

А аз, порасналата вече,

приспала детството у мен

със плюшеното меко мече

прегърнато в далечен ден

 

един въпрос ви питам само:

как мога в мен да съчетая

тялото си станало голямо

и детската невинност тая?



  Учителко моя

                 на Т. Хаджинакова

Класната стая всред прах тебеширен

снощи в съня си видях,

със синя престилка всред шепот немирен

в час на чина си седях.

 

Пред черна дъска отпреде стоеше

усмихната млада жена

и щом я видях, познах я, че беше

учителка моя една.

 

Годините бяха добре заличили

чертите на тези очи,

но нейния глас с думите мили

все още във мене звучи.

 

Не ще да забравя аз всичко, което

научих тогаз за света,

дълбоко във мене остави в сърцето

частица любов, топлота.

 

Затова все те помня и търся очите

да видя на всяка жена,

та нейде на теб да открия чертите,

учителко моя, добра.

 

Годините зная, лицето чертаят

в лика ни оставят следи,

с' сърцето обаче ще те разпозная

със сигурност, знам ще си ти.

 

Ще дойда, ще взема ръката любима

и цвете ще ти подаря,

учителко моя, за туй, че те има

аз тихичко благодаря.



Благодаря, че те познавах

                            на Анелия Б.-

                             една силна жена

                              в немощно тяло

 

Ти сякаш беше болка,

ти сякаш беше стон

и колко мъка, колко,

в телесния ти дом.

 

Ти сякаш не живееше,

а болката живя,

в скръбта си беше песен

и в песента тъга.

 

Ти сякаш наказание

понасяше без жал,

но твоето страдание

на Господа бе дял.

 

Така благословена,

далече от света

от Бога отделена

да служиш на Христа.

 

Тежък беше кръста

що Той ти подари –

да бъдеш шепа пръст, а

с дух до висини...

 

Така ще те запомня

с усмивка на лице,

с обичта огромна,

с доброто ти сърце. 

 

В спомен ще запазвам

мигове отбрани,

тихо ще ти казвам:

“Благодаря,

          че те познавах,

                              мила Ани”.



Като прашинки

       по повод кончината на едно дете –

                                         на Владислава

  

Като прашинки ни понася времето

и ние мислим, че живеем,

на себичността си носим бремето,

всуе живота си пилеем.

 

Но щом угасне светлината

в очите на любим до нас,

разбираме тогаз за сетнината

и мислим за сетния си час.

 

О, Господи, кога ще проумеем,

че сме нетраен полски цвят –

щом вятърът се втурне и повее

и няма ни на този свят...

 

Сълзи на скръб избликват от очите –

раздялата естествено боли,

защо обаче плачем тук за дните,

когато вечността ни предстои.

 

Но моля помогни ни, Отче Свети,

дните си така да преброим,

та с мъдрост да изпълваме сърцата

с любов за Тебе да горим.

 

Тогава времето замряло спира,

животът придобива облик нов,

смъртта е вече порта към всемира

и среща с Тебе – Святост и Любов!



Момичето Песен

                           на Юлия Г.

  

   Срещнах веднъж Песента

   от плът и от кръв като мен,

   и в душата ми в миг есента

   тя обърна на пролетен ден.

 

   Знаех, че песента е красива,

   знаех,че тя е добра,

   но когато я срещнах наживо

   всичко във мен онемя.

 

   Хей, момиче от песен сияйна,

   продължавай да пееш така,

   знай, в това е и твоята тайна

   да вълнуваш много сърца.

 

   Послушай, пак тихо се лее

   песен-омайница, чу ли я?

   С нея душата ми пее –                           

   тази Песен е моята Юлия...



Какво му трябва на човека

                                на Радка

 

Какво му трябва на човека –

усмивката на две очи,

две топли думи с ласка мека,

нозе, с които да върви

със някого в една пътека,

в гърдите – тупкащо сърце,

което с друго да пулсира,

две здраво сплетени ръце

и рамо, за да се подпира,

и устни шепнещи без глас,

които нежно да се вричат:

“За теб неспирно мисля аз,

ценя те, много те обичам”...

 

Това му трябва на човека само –

да има с кой във делник сив

добро и зло да си разделят двама...

Това му трябва, за да е щастлив!



Човекът в тебе

                      На приятелите ми

                       с благодарност

 

Ако дариш една усмивка блага

потрепнала за миг в мълчание,

в душа пустинна тя докарва влага,

скъсява и безкрайни разстояния.

 

Ако продумаш думица едничка

в смълчана обич, шепнеща без глас,

да кажеш с нея можеш всичко

и миг единствен да превърнеш в час.

 

Ако пророниш и една сълзица

със други тъжно плачещи очи,

небето нощно ще роди звездица

и песен в него тихо ще звучи.

 

Дори и само в длани свои

със дъх да стоплиш нечия ръка,

на слънцето горещите покои

смразена гръд ще разтопят така.

 

Дори за миг, ако подложиш рамо

и слабия на него се подпре,

това едно ще значи само –

Човекът в тебе няма да умре! 



              Прощално

                          на В.

 

Галактики се срещат и разделят,

галактики със хиляди звезди.

Една към друга пътя щом намерят

отново всяка в своя друм върви.

И аз така те срещнах всред всемира,

за себе си открих в теб безброй звезди,

слънца милиарди огнени намирах

и тихо си мечтах с милион луни.

А после продължихме сякаш вече,

че всявга непознати сме били, 

звездите ти за мен не светят вечер,

за теб не греят моите, нали!

Във космоса безкраен на сърцето

останали са вече само две сълзи,

те светят ярко нощем там, където

галактиките някой раздели.

А може би блестят те не защото

тъгуват за изгубени мечти,

а само отбелязват тъй местото,

където скоро бяхме аз и ти.

По пътя си единствен към безкрая

дали отново ще те срещна в някой час,

дали тогава пак ще те позная,

дали и ти ще знаеш, че ­­­­това съм аз?!

Тъй случи се – теб срещнах всред всемира

и мислех си аз – кой ще ни дели?!

А днес небето нощно в мен умира,

денят ми светъл пък не се роди.

Галактики се срещат и разделят,

галактики безброй в ръцете си държим…

Сърцата ни щом своя път намерят

сами по него ще си продължим.



Жена

       На Тони

 

Какво всъщност е жената ?!

Частица взета от ребрата

на пръстената мъжка плът,

която в утринна позлата

веднага беше разпозната

щом още зърна я мъжът…

Това всъщност е жената –

родена не в чреслата на земята,

а до сърце туптящо в топла гръд.

  

Какво всъщност е жената ?!

Дарена щедро от ръката,

творяща на Създателя Небесен

да бъде образ жив на красотата

и на утробата в недрата

живот да ражда… Дар чудесен!

Това всъщност е жената –

даряваща с живот земята

и нежност, свежа като песен.

 

Какво всъщност е жената ?!

Макар измами я змията

и грях направи тя тогава,

заради туй до днес в отплата

суров живота я подмята,

но с трудностите във борбата

с гърди юнашки тя застава…

Това всъщност е жената –

със свойта крехкост е позната,

а в бурите житейски устоява.

 

Какво всъщност е жената ?!

Най-нежното начало на земята,

поела в себе си небесното Дихание,

разцъфнала с цвета на красотата

и майчината обич към децата,

събрала нежна сила, чар, ухание…

Това всъщност е жената –

уж на мъжа поставена е под крилата,

но пак остава най-волното създание.

 

Това всъщност е жената –

една душа, събрала мироздание!





***

Когато устните копнеят

”Обичам те” да промълвят,

не си мълчи, викни, изпей го,

не го подтискай в свойта гръд.

 

Пусни го, нека по земята

свободно да се понесе,

на зъзнещи ще сгрей сърцата,

на гладни – хляб ще донесе.

 

На жадните – водица свежа,

на слепите пък – две очи,

на своето сърце копнежа

не карай нивга да мълчи.

 

Пусни го волно по земята,

това “Обичам” разпилей...

Жадуваш го и ти самата,

но колко други то ще сгрей.



С мойта обич и със моя стих

 

Някой ден ще се смрази ръката,

която тези редове реди

и ще замълчи съвсем устата,

ще спре да пее и мълви.

 

Ще спрат да ходят и нозете

и тропот няма да ехти,

очите ще затворя, двете,

сърцето пък не ще тупти.

 

Тогава всред букет цветя

ще грей усмивката ми бледна,

“добър човечец беше тя”

ще каже, който ме погледне.

 

Сълзица някой ще изплаче

и може би със шепот тих

ще каже в рима две слова, че

спомнил си е моя стих.

 

А после и пръстта ронлива

ще скрий бездушното тело...

Но даже и тогава жива

ще вдигна своето чело.

 

Ще зеленея тихо със чемшира,

ще се усмихвам нежно в полски цвят.

Не се умира. Не! Не се умира,

ако обичаш ти на този свят...

 

Дори да се смрази ръката,

с която тези редове редих,

аз бодра пак ще крача по земята

с мойта обич и със моя стих.



Животът човешки не струва пари

 

„…Не ме интересува,

че той нямал пари за хляб

и е гладен, за мен е важно

кучетата да са нахранени…”

                     (случайно дочут разговор)

 

Тъжно е, хора! Не, страшно дори,

че живота човешки мерим с пари…

 

Трохите скъпим за тоз що е гладен,

сякаш, че хляба от Бог не е даден.

За рани кървящи отказваме лек,

че скота по-жалим отколко човек…

 

Страшно е, хора! Грозно дори

живота човешки да мерим с пари…

 

Че в дрипи човеци зъзнат на вън

без дом, без достойнство, без ласка, без сън…

Безразлично забравили за гладни и голи

милосърдно оплакваме скотски неволи…

 

Грозно е, хора! Безчовечно дори

живота човешки да мерим с пари…

 

А само да знаете колко е ценна

душата човешка – със стойност неземна,

че с обич и нежност ни Бог сътвори

и от Себе си дъх ни даде дори.

 

Без пари, хора! Без пари!

 

Красота да творим и да бъдем добри

за любов да копнеем, да летим със мечти –

сам Творецът небесен ни туй отреди…

За покоя в душите ни скъпо плати…

 

Не с пари, хора! Не със пари!

 

За човека на кръста увисна Христос

и сам Бог отправил е призива тоз –

не вземайте хляба на човек от ръцете,

та на кучета сетне да го дадете!

 

Безчовечно е, хора! Грях е дори

живота човешки да мерим с пари…

 

И ето, поднесли си хляба в устата

кажете: колко ви струва душата?…

 

Колко пари, хора? Колко пари?...

Цветето-душа

 

Знам, че на земята,

нейде в този свят

разтваря си листата

един вълшебен цвят.

 

Родено от Дихание

с небесен благослов

прекрасното създание

жадува за любов.

 

Не слънце – дума блага

иска да го сгрей

и от усмивка влага 

с дъждец  да го полей.

 

Тогаз цветецът ясен,

красив като мечта

по-нежен, по-прекрасен

ухае над света…

 

Но щом с омраза сива

докоснат му листата

от болка той се свива

и вехне красотата.

 

О, аз стена ще вдигна,

ще пазя и ще бдя

зло да не достигне

до цветето-душа.



Усмивка

 

Събуди се Усмивката и рече:

”Добро ви утро и успешен ден!

Приятели добри, при вас съм вече -

нуждае ли се някой тук от мен?!”

 

Дочу я слънцето и със лъчите

докосна я: “Ела да се закича –

под огнения поглед на очите

усмивка жарка как ще ми прилича”!

 

Покани я небето с ласка синя:

“Усмивке, моля, и при мен ела

ще те погаля с облачна коприна

и ще се рееш с орлови крила...”

 

Примоли й се тихо и реката:

“Ела да плуваш в моите води...”

Зачуди се Усмивката, горката,

как може да се раздели?!

 

В дъждец усмихнат ръсна се самата,

усмихнаха се пъстрите цветя,

усмихната разпери се дъгата,

усмивка грейна вредом по света.

 

Земята се усмихна също, цяла –

с дърветата и всеки житен клас...

Защо се чудя!? Как не съм разбрала,

че всъщност ведро се усмихвам аз.





Благословена

 

Ако те нямаше във моя ден

аз щях да те измисля със сърцето,

да те извая в образ неръкотворен,

да те потърся някъде в небето,

да те рисувам с цветове сияйни,

да те възпея в песента на птици,

да те сънувам всред цветя ухайни,

да нарека на теб безброй звездици…

 

Ако те нямаше… Но моя ден

изпълваш ти със нежност вдъхновена.

Защото, Обич, ти вървиш до мен

за туй се чувствам тъй благословена.

Сонет

 

Всяка нощ сънувам

две очи – звездици

и гласа ти чувам

в песента на птици.

 

Виждам те във цвете,

в залеза блестиш,

нежно с ветровете:

любовен стих шептиш.

 

Какво е туй, което

поражда порив нов?

Казва ми сърцето:

аз пълно съм с любов.

Звездата - Любов

 

Сред милиони среднощни звездици

едничка звезда си избрах,

като че в ято политнали птици

таз от моята стряха познах.

 

Нарекох я още с най-дивното име –

“Любов” вече казва се тя,

че в житейските тайни пътеки незрими

любовта е едничка мечта.

 

И както в небето среднощно се взираш,

за да откриеш мойта звезда,

тъй във живота дълго ще дириш

додето срещнеш в очи любовта.



Песен за мечтите

                  На Радка

 

Къде се раждат мечтите –

скрити далеч от очите

в онези местенца където

пулсира неспирно сърцето,

където в предели незнайни

са сгушени тихите тайни

скрити далеч от очите –

там се раждат мечтите.

 

Как се раждат мечтите –

на слънцето топло лъчите

поръсват се в златни поляни

в душа замечтана постлани,

като мак всред жита разцъфтяват,

пъстроцветно-игриви те правят

на слънцето топло лъчите –

така се раждат мечтите.

 

Защо се раждат мечтите –

по-слънчеви стават ни дните,

по лунни са тихите нощи,

по-нежни душите, и още

дори за миг осъществени,

а после на друг подарени

по слънчеви стават ни дните –

затова се раждат мечтите.

 

А твоите мечти родени

ти сбъдваш, за да подариш на мене...

Телефонна среща

 

Сигнал от телефон мобилен…

Ало! Ти ли си това?...

Ех, шума е много силен,

гласа ти чувам аз едва…

Къде си?... Нищо не разбирам…

О, аз къде съм?! Към дома,

от магазина се прибирам…

А ти със кой си? А!? Сама?!…

Къде ще влизаш?!... В храма!...Свещи!

Но покрай църквата аз също минах…

О, виж, по тротоар отсрещен

говорех с теб, а те подминах!



Дъга в очите

 

Слънцето земята сгрява –

това чудесно е, нали?! 

А после облак се задава,

започва тихо да вали.

Но всеки дъжд си отминава

и сетне слънце пак блести,

небето погледни тогава –

не виждаш ли дъгата ти?

Това напомня ми очите –

със радостни лъчи светлеят,

но сринат ли ни се мечтите

тогаз дъждовни капки леят.

Повярвай, след дъжда тогава

тъй както става в небесата –

усмивка слънчева изгрява

със цветовете на дъгата.

Не се срамувай, поплачи,

а после прогони тъгата –

с усмивка влажните очи

блестят в небесни седем цвята.



Приятелят не се купува

                 На приятелите ми с обич

 

Приятелят добър не се купува

от лъскав щанд във бляскав магазин

и начин никакъв не съществува

да наследиш от някъде другар един.

 

Не може със поръчка бърза също

да ти доставят спешно до вратата

един приятел верен в къщи –

лекарство против самотата.

 

Лотария такава нийде няма

от нея джакпот да спечелиш сам –

един приятел със душа голяма –

награда като таз не знам.

 

Но зная аз, ако до тебе има

един едничък най-добър другар

това небесна милост е, любов незрима,

защото той от Бога ти е дар

 

за мигове в беда, когато страдаш,

за дните, в които смях ехти.

Когато ставаш и когато падаш

до себе си ще го познаеш ти.

 

Ръката му като красиво цвете

стопли със обич в свойта топла длан,

ръка в ръка, душа в душа сплетете

и съхрани ревниво този дар голям...

 

Приятелят добър не се купува

от магазин-бутик или на търг дори,

защото всъщност толкоз скъпо струва,

че няма как да се плати с пари.



Навсякъде те търсих

 

Навсякъде те търсих по земята –

във хиляди очи се тихо взирах

и вглеждах се на хората в лицата

да те позная, но не те намирах.

 

Надявах се, че нейде ще те срещна,

представях си те – нежна топлота.

Ти, Обич моя, чиста и безгрешна –

не знаеш ли – без теб е пустота?

 

Реших накрая – може би те няма,

ти може би си сън или мечта,

а може би в очакване голямо

не съм те забелязала така?!...

 

Ала усмивката ти мигом ме погали

в стъклото грейнала, и дъх стаих...

“Аз търся те, ми каза, не разбра ли?

Но ето, че накрая те открих”!

Приспивна песен

                На Тони

  

И тази вечер вън звезди се будят

повикани от зова на нощта,

попиват сенки в мрака и се губят,

притихва в сънен унес и света.

И тази нощ клепачите ти морни,

аз зная, дълго, дълго че ще бдят,

и две сълзи – звездици безпризорни

ще гонят от очите ти съня.

Но не тъгувай, а ме послушай само

ще ти попея тихо песничка една,

а ти склони глава на мойто рамо

и вслушай се така във песента:

“Спомни си тази сутрин толкоз рано

как слънцето те стопли със лъчи…

Видя ли в небесата тъй огряни

блестяха теменужени очи?

Два славея във клоните стояха        

и чакаха да минеш покрай тях.

Дочу ли ги, за тебе те запяха?

И кротко долетя бял гълъб плах...

А вятърът със повея си нежно

донесе дъх на хиляди цветя,

докосна те игриво и небрежно –

усети ли на Бога любовта?…”

Заспа ли вече? Чу ли мойта песен?

Усмихваш се в съня!… Дошъл е Гост.

Отивам си. До теб със мир небесен

ще седне тихо и ще бди Христос.

Не си сама! В косите ти огрени

звездите спят. А ти в съня си виж,

че две ръце с любов над теб прострени

тъй ласкаво ще бдят докато спиш.

Отивам си, но ако пак не спят

клепачите, когато вън стъмни се,

послушай – в мрака песен ще шептя

и пак ще пея тихичко: “Спомни си…”.



Художникът

  

Със ритъма на бързащо махало

животът под прозорците прелита...

При него сякаш времето е спряло –

не бърза той, не чува и не пита.

 

Пред своето платно стои унесен

и образи със майсторство извайва,

но сякаш не рисува – пее песен,

която с цвят вълнува и омайва.

 

В очите му изгряла е дъгата

с уханието пъстро на боите,

и четката е сраснала с ръката,

създаваща палитра ог мечтите.

 

Че Бог му даде мисията тази:

сърцата да докосва с красота,

и ревностно в картините да пази

късчета прекрасни от света...

 

Да, бързаш зная, но ако решиш

да спреш задъхан до триножника,

аз моля те за миг да помълчиш –

почива там душата на художника.

 

Не бърза тя, не чува, нито пита,

в платното виж – там времето е спряло.

какво от туй, че вънка си прелита

животът като бързащо махало.

 

Нали художникът разголил си душата

в картините си пази красотата?!



Усмивка в стъклата

                        на Реси

 

В прозореца тих самотата

отново вали ли вали,

заглъхват сами до вратата

нейните стъпки, нали?

 

Но ти не тъгувай – в стъклата

само за миг погледни –

усмивка блести във позлата

и ти се сега усмихни,

 

защото за тебе, виж, слиза,

пристига със трепетен зов

от небето във облачна риза

до стъклото самата Любов.

 

Тъй божествена, нежна и свята

денем над теб тихо бди,

вплита ти нощем в косата

венец от искрящи звезди.

 

Отива си, виж, самотата...

До тебе е Бог – погледни,

усмивка блести във стъклата

и ти се сега усмихни.



Ти още идваш

 

Ти, още идваш в моя сън –

стоиш пред дядовата къща

и чакаш ме на прага вън,

където морна аз се връщам.

 

Но щом на пътната врата

ме видиш – ида запъхтяна,

затичваш се към мен така,

че мигом искам да те хвана.

 

И тръгвам с тебе по пътеки,

сред макове, треви, жита,

и в ноздрите си сещам леки

уханията на цветя.

 

И волно гоним ветровете

надскачаме и скакалци,

във двора се люлеем двете

докато бавно се стъмни.

 

А после влизам тихо вкъщи

и сядам на кревата стар,

там виждам дядо – все си същи

и баба пак наклажда жар.

 

Попарата добре позната

похапвам сладко и тогаз

поглеждам тихо към луната

и вслушвам в щурците аз.

 

А после тръгвам, до завоя

обръщам се и със ръка

за сбогом махам, Детство мое,

до следващия път така…

 

Ти още идваш в моя сън –     

посрещаш ме, а аз не зная

да идвам ли до прага вън

или да пораста накрая.



Среща на класа

випуск ’89 – 20 години по-късно

   

Обадиха ми се, за да отида

в посочен ден, в уречен час,

ще мога, казаха, да видя

съучениците от моя клас.

 

Закрачих бързо със цветя

към мястото на тази среща...

И чувам аз: Коя е тя? –

за мене някой се не сеща,

 

с усмивка се представя друг

и името си бързо казва…

От спомена отключен тук

младежка тръпка ме полазва.

 

Съзирам аз лица, очи

и виждам сенки, силуети

и нечий глас познат звучи,

и име във усмивка свети.

 

Всред ликове и имена

от моя спомен разпознати

в далечни дни и времена

ме връщат мигове и дати

 

във класна стая, в нея – чин,

мечти и глъч, и весел смях,..

В дъска и тебешир един –

аз целият си свят побрах…

 

Приятели, след таз забрава,

кажете, моля ви, кога

животът истински е бил – тогава,

или е истински сега?!



Ден за обич 

 

И днес, аз зная, гледаш календара

и в този ден съвсем обикновен

сърцето ти припомня дата стара –

настъпил е рожденият ми ден.

 

Решаваш бързо, че ще купиш дар,

ще го обвиеш в лъскав целофан

и мили думи писани със жар

във картичка ще сложиш там.

 

Ще вземеш и цветя отбрани

и панделките в тях ще вплитат

чувства от душата ти събрани

и казани на глас в едно “Честито!”…

 

Но чуй ме, моля, не харчи за мен

не си прави труда да губиш време,

защото за рожденият ми ден

аз нищичко не искам да ти взема.

 

В очите нека се погледнем само

в прегръдка топла да склоним глава

и нежни думи да шептим през рамо,

че ден за обич е това.



Ноктюрно

 

Сама ли дойде, аз ли те поканих -

за теб не питах в моя делник бял,

но може би със нещо те подхраних

и ти ме сграбчи, лепкава Печал.

 

Със сухите си длани ме приклещи

и стегна ме в железния си клин,

попари ме със въглени горещи,

изля в душата ми горчив пелин.

 

Отприщи в мен рушителни порои,

след тях изгарящ плакъм запълзя,

мечтите всички и надежди мои

изплаках тихо във една сълза.

 

Но даже гърото ми да пресъхва скоро,

защото стягаш го с ръка смуглива,

със сетни сили пак ще викам: хора,

на пук на всичко аз съм жива, жива...

 

Сама ли дойде, аз ли те поканих –

печалният ти смог ме завладя,

но за Живота здраво аз се хванах

и с Него знам, че ще те победя.



***

Може ли да има

без болка ден поне!?

Ту глава боли ме,

ту пък колене,

ту нейде под ребрата

все нещичко боде

или във душата

скрито ме яде…

Болко, и в този ден

щом си тъй хаплива

и пак те чувствам нейде в мен –

то значи, че съм жива!



Думите

 

Виж, няколко свързани звука

от палави устни родени,

а как те бодват ей-тука

и как сърцето ти стене.

На думите остър е ножът

и много е важна ръката,

която държи го, че може

да ти лекува или убие душата.



Момчето и гълъба бял

                     На Кемо

 

Болнична стая, самотно легло,

по стените играят сенки, лъчи…

Ето момчето – зад сиво стъкло

в небето е впило зовящи очи.

 

Какво ли очаква? Кого ли? Не знам.

Защо ли е тъй приковало зеници

и търси в безбрежният син океан

сякаш да види полет на птица?!…

 

Ето, с размах на бели крила,

бяла надежда, мечта и любов

бялата радост при него дошла

грейна в прозореца – свят благослов...

 

Чудната среща, виж, там до стъклото –

добрият приятел е пак долетял

и целият свят се смълчава, защото

момчето говори на гълъба бял.



Разходка с бомбе

  

В шума на бързащия град,

когато пада здрача бледен,

смълчан един работник млад

към своя дом върви приведен.

 

Личи в очите му тъгата –

без бляновe, мечти, копнежи,

умора носи върху рамената

от работата на строежа.

 

Но крачейки по булеварда стар

към улицата в ляво мина

и на отсрещен тротоар

спря се пред една витрина.

 

Погледна там – блести неон,

стои рекламен манекен

с бомбе, бастун и бял балтон...

И спря работникът пленен.

 

Загледа се със поглед мил,

усмивка цъфна на лицето,

мечтата своя бе открил –

една разходка със бомбето.

 

Той мислено свали куртката,

праха обсипал панталона,

облече върху рамената

риза, папионката, балтона,

 

бомбето сложи на главата

и хвана черният бастун –

и ето, блесна в белотата

ухаещ даже на парфюм...

 

И тръгна в своето въображение

по булеварда сам самин,

но не без име и без положние,

а като важен господин.

 

И вече няма таз умора,

не чувства той и самота –

върви всред уморени хора

с усмивка и с една мечта...

 

В нощта забързаният град

нехае за мечти родени,

но моля те, човеко млад,

тъй да мечтая научи и мене!



С песен и китара

                                 

Узряла ръж, самотна гара,

слънчев зной, безлюден път...

Наблизо, там във кръчма стара

мъже угрижени седят.

 

Умора носят на плещите

и на лицето си печат

от на живота теготите

пред чаши в мрака те мълчат.

 

Но ето, скърцайки вратата

отвори се и изведнъж

китара носейки в ръката

младеж донесе дъх на ръж...

 

 – Кой вятър, синко, те докара –

запита някой с глас смутен –

я посвири на таз кирата,

изпей ни песен в този ден...

 

И ето младият тогаз

сякаш чакал е покана

засвири и със весел глас

мелодия една подхвана.

 

И звуци се разляха там –

над гара, път и зряла ръж

и ето, че младежки плам

в гръдта си сети всеки мъж.

 

И чудо стана след това –

запяха в тази кръчма стара

дузина дрезгави гърла

под съпровода на китара...

 

И грижите им отлетяха

забравиха ги сякаш те

и даже никак не видяха

младежът кой ли път пое...

 

Младежо, с песен и китара

ела, свири и пей при мен

на моята самотна гара

със зряла ръж и зноен ден.



На сцената си пак                                

                          

На сцената си пак, Актьоре,

в поредният спектакъл – звезден миг,

прожектори блестят над теб отгоре

и осветяват ярко бледния ти лик.

 

Ти ролята си таз отлично знаеш

и нямаш нужда даже от суфльор.

Не себе си обаче, друг играеш –

това е участта ти на актьор.

 

Говориш силно, ръкомахаш, пееш

и никой се не сеща за това, че

дори когато весело се смееш

във тебе вътре нещо тихо плаче.

 

На сцената героят твой живее,

облякъл и костюм и твойта плът,

а публиката гледа и немее,

защото него вижда всеки път.

 

Но идва краят и завеса пада…

Аплаузи, цветя за теб, поклон…

И тръгваш си самотен през площада

изгубвайки се в сенки и неон.

 

Държиш в ръка измачкана банкнота

и тъжно-весел си макар да знаеш –

най-истинската сцена е живота

и себе си – най-трудно да играеш.

 

На сцената си пак, Актьоре…



Крадецът на орехи

 

Под тъжната самотна стряха

повя вечерната прохлада...

Сирачета на куп стояха

из зад желязната ограда.

 

Да вземат нещо се стремяха

с протегнатите си ръчички –

два ореха, аз мисля, бяха –

децата искаха ги – всички.

 

Тез орехчета тъй мечтани

нима в тревата ще останат?!

Със дланите си изподрани

опитват някак да ги хванат...

 

И сякаш Господ Бог смили се,

и днес над бедните деца –

от нейде момък появи се

и орехите даде два.            

 

Но само че така децата

как щяха да ги поделят?     

Сборичкаха се на земята

и гняв в очите заблестя...    

 

Тъга полегна във сърцето

на момъка добър тогаз,

сълзица тръгна по лицето

реши: ”Ще им помогна аз”.

 

А после бързо той намери

със поглед ореха голям,

веднага му се покатери,

разтърси го с младежки плам...

 

Децата радостно и живо

от падналите плодове

си взеха в шепички игриви

по орехче, дори по две.

 

Но грозно се изкряска някой:

“Крадеца тоз задръжте в миг!

Нахалнико! Поспри! Почакай...”

Изплува в мрака гневен лик...

 

Опита момъка да бяга...

Децата бедни – с вик и те...

Усети удар от тояга

и болка в нежното сърце...

...

Като заспали във гнездото птички

под своята самотна стряха

със орехчета във ръчички

сирачетата сладко спяха.

 

“Крадецо”, във нощта без страх

заспи с усмивка на лицето,

че Бог видя по-страшен грях

във “некрадящия” – леда в сърцето!



Бяла коледна приказка

 

Веднъж чух една история, дето

докосна ме силно, дълбоко в сърцето –

поука видях и със мойта ръка

реших да напиша тези думи така:

 

...Безмълвно натрупа белият сняг.

В приказка бяла е целият свят...

Зад прозорец – елхичка, свещици горят.

С любопитство дечица гледат белия път.

Самотни и тъжни сираците бяха –

сгушени птички под самотната стряха,

допрели в стъклото главици без страх,

очакват да дойде някой при тях...

Много животът от тях беше взел –

майчина ласка и обич отнел...

Тихо... Послушайте! Някой почука,

тичат децата – гост иде тука.

С алени дрехи, с брада, мил и благ

“старец” застава на къщния праг.

Слага на пода тежък човал.

Хайде дечица на карнавал!

Радостна глъчка отекна в дома –

избяга тъгата далеч от шума...

Но всред викове детски един малчуган

Застава и шепне: - Дядо Коледа, знам...

Аз те познавам – извика детето –

клоунът весел не си ли ти, дето

дойде при нас във един летен ден?

Веднъж си играеше, помня, със мен!

Със шарени дрехи и пъстра перука –

колко усмивки донесе ни тука!

Сигурно питаш как така те познах –

очите говорят – очите видях!...

Обърка се гостът, човала отвори,

но ето, че всяко дете заговори:

- И аз те познах, орех ми даде...

- Картинка дари ми веднъж за награда...

- Жаден аз бях, наля ми водица...

- А мене погали по мойта главица... –

Крещяха децата със радостен вик,

приятелят чуден е с тях в този миг,

че от всички подаръци, там под елхата,

обичта подарена за тях е най-свята...

...

Под свойта самотна и сгушена стряха

с усмивка сираците малки заспаха…

Приказка бяла засънува света.

Всеки подаръци чака в нощта.

Вали пухкав сняг, а Бог от небесата

търси да види кой друг на земята

добре е разбрал закона Му вечен

да обича своя ближен и да бъде човечен –

да стопля сърцата с нежна обич и жар,

че любовта на света е най-големият дар.



Син на дъгата

 

В този град – толкова сив и тъй стар,

гдето всичко потъва в забрава                               

аз видях по един тротоар

тъжно-веселият клоун минава.

 

Сивият дъжд, сиво вали и така

даже по-сив света заизглежда...

С пъстроцветен чъдър във ръка

тоз приятел раздава надежда.

 

В сивия ден хората сиво вървят,

в сиви облаци сиво слънце изгрява...

Весело-шарен той по своя си път

на всички пъстра усмивка дарява.

 

Дъжд ли вали в твоя свят тъй студен,

и е сиво и тъжно в душата,

не пропускай, виж тоз необикновен

тъжно-весел син на дъгата.



Залез

  

На залеза красивата дантела

съгледах аз и сякаш онемях –

тя злато, пурпур и лазур бе вплела,

лъчи сияйни и от звездите прах.

 

Виж, слънцето в прохлатата родено,

раздало бе във този ден зари,

сега е вече толкоз уморено,

нощта почивка ще му подари.

 

Преди обаче да се скрие в здрача,

след дългият му път в конец

простора сякаш тихо му окача

лазурно-златно-пурпурен венец.

 

След палнатия изгрев, зноя жежки,

на слънцето в изминатия път

съгледах цял един живот човешки

и дните му житейски как летят.

 

Във утрото – виж, ражда се детето,

в зенита слънчев – грее младостта,

а после се запътва там, където

припламва залеза преди нощта.

 

И както слънцето лъчи раздало,

си мисля аз, в човешките си дни

ако посееш вярата си цяла,

надеждата и любовта дори,

 

ако на гладия дариш от своя залък

усмивка – за разплакани очи,

на жадия покажеш ручей малък,

на слепия – от слънцето лъчи.

 

Тогава във косите сребробели

в края на житейския ти път

на залез тих красивите дантели

венец от златен прурпур ще сплетат.

 

Преди нощта в очите помътнели

блясък звезден ще искри във тях...

На залеза красивите дантели

съгледах аз, и сякаш онемях.