●●●На АнастасияКогато крехката надеждаотлита като полъх лек,загрижен някой поглед свеждаи бди над болния човек.Щом там, в сумрака, в тиха стая,притварят клепки две очи,добрата лекарка, те знаят,болката ще облекчи.Макар с зеници уморени,макар е с трепетни ръцеот дълги денонощни смени,в гърдите й тупти сърце,в което е тъга събрана,човечност топла, доброта,затуй лекува скръб и ранаи през деня и през нощта.Затуй така през бледни устни,затуй през светнали очи,във тишината някой шушнеи думата „благодаря” звучи…Когато крехката надежданапуска тихо нечий дом,тя пак е там, и поглед свежданад болния всред мрак и стон.И колкото и да изглеждастраданието с тъмен фон –тя тук е, за да подари надежда…Пред тебе, лекарко, поклон!ЗАЩО СМЕ НУЖНИ НИЙ, ПОЕТИТЕПредставяте ли си светабез на поета песентаи словото му вдъхновеноот перото му благословено!?Без стих, без звук, без цвятще избледнее този свят!Кой би пял за красотатаи нежната дантела на зората,за залеза със пурпурен воалпокриващ небосвода цял,и на морето синята прохлада,за тътена велик на водопада,за ухаещата, цветна пролет,за птиците с изящния им полет,за цветовете пъстри на дъгата,за майчината нежност на жената,за бляскавият пламък във очитена влюбените под звездите,за светещият облик на лунатавдъхновителка за „лунната соната”,на огненото слънце топлотата,и ветрения полъх над полята,за приятелство и вярност, доброта?Да, без стих замлъква песента!А кой със плам би пял във римаЗа род, герои и родина?!Представяте ли си светазаглъхнал и във сивота?!Красотата му за да усетитенужни сме ви ний, поетите!
КРАСИВАНа една много красиваи много добра женаКрасива си, когато се усмихваш –в очите ти блестят милион звезди,по бузите ти – залез ален стихваи в устните ти слънчев лъч трепти.Красива си, дори и да тъгуватзвездите ти – събудени сълзи,тъй залезно по своя път пътувати слънчевият лъч по тях пълзи.Красива си! Ти носиш красотата!В съзвездие всред пурпура сияе –в душата ти разцъфва добротата…Красива си! На слънчев цвят ухаеш!ЗЛОБОДНЕВНОПрез деня и през нощтаме измъчват три неща:безсъние и безпаричие,и на зли хора наличие.С безсънието си се справям –в мислите си се отправямтам, където, знам, ме чакапоетична муза в мракаи в тишината върху листа сивсъживявам свят красив.А после буди ме зоратасъс цвета на красотата…Ала сънят в очите дремещом дойде слънчевото време,до следващата нощ в тъмата,кога светът на красотатавъв мене пак свободно дишаи аз отново пиша, пиша…И с безпаричие безбожнооправям се, макар е сложно.С ясна българска позиция,по стара нашенска традицияот хляб и сол трапеза слагами още повече „колана стягам”…Със чувства „мешана салата”дочаквам другата заплата…Но третият голям проблемне мога да реша съвсем!Когато някаква особанаоколо ми пръска злоба –убива трепета в душата,стремежа ми към красотатазатихва в мене песента,помръква всякаква мечта,и тъй светът се в миг обвиваот безкрайно сиво, сиво…Да, безсъние и безпаричиене тровят толкоз скромното ми битие!Хора, най-смъртоносната заразае човешката омраза!Кажете ми ако греша!...И как проблема да реша?…Да, и през деня и през нощтаме мъчат тези три нещаи въпреки, че тегота съм скриланамирам още в мене сила!(Все пак успях, и ето, стихна един дъх съчиних!)Сърце човешко, да, туптиш,но до кога ще издържиш?!ЗАЩО СМЕ НУЖНИ НИЙ, ПОЕТИТЕПредставяте ли си светабез на поета песентаи словото му вдъхновеноот перото му благословено!?Без стих, без звук, без цвятще избледнее този свят!Кой би пял за красотатаи нежната дантела на зората,за залеза със пурпурен воалпокриващ небосвода цял,и на морето синята прохлада,за тътена велик на водопада,за ухаещата, цветна пролет,за птиците с изящния им полет,за цветовете пъстри на дъгата,за майчината нежност на жената,за бляскавият пламък във очитена влюбените под звездите,за светещият облик на лунатавдъхновителка за „лунната соната”,на огненото слънце топлотата,и ветрения полъх над полята,за приятелство и вярност, доброта?Да, без стих замлъква песента!А кой със плам би пял във римаЗа род, герои и родина?!Представяте ли си светазаглъхнал и във сивота?!Красотата му за да усетитенужни сме ви ний, поетите!СПОДЕЛЕНООт грижи венец трънлив на главата тиживотът е струпал – веднага личи,кърви и простенва от болка душата тии гледа през твоите тъжни очи.А само да можех!… Да можех, ах, само,на своите плещи да взема това!...Но ето, прeдлагам ти моето рамо –на него подпри натежала глава…Нали тъй по-леко товарът се носи,от думите-тръни по-малко боли,безсънната нощ не задава въпросищом споделим тука всичко, нали?...На блузката моя сълза ли проблесна?!Не се тревожи, нека там да стои,че в себе си тази брошка небеснадоверие носи и от обич струи….Усмихваш се вече!? И добре си, каза!…Отивай, животът отново те чака.А от таз, до сърцето ми, твоя сълзавсе ще боли, но ще ме стопля в мрака.ЖИТЕЙСКО ОТКРОВЕНИЕДокато се обърна изумена,животът се търкулна покрай мен.Като декор на театрална сценаредуваха се нощ, а после ден.Ту изгреви в клепачите бодяха,ту залези – в зениците без сън,и дните пъстро-сиви отлетяхакато врабчета под прозореца ми вън.Очите ми какво ли не видяха –лъчи, небе, мечти и детски смях,предателства и много скръб познаха,и дъжд валя, дъга блестеше в тях.Ушите ми какво ли не дочуха –и стих, и песен, и любовни думи,обиди груби, присмех за разтуха –порой от звуци натежал върху ми.Ръцете ми какво ли не държаха –халка, дете във скута, нежни дланите милваха и милвани те бяха,но пак останаха по тях следи от рани.Нозете ми къде ли не вървяха!Където минах – друми се родиха,в безброй посоки по паваж кънтяхастъпките ми – бързащи и тихи.Душата ми – и грешна, и добра,раздаваше, събираше на частилюбов, надежда, вяра… и разбрахкъде е моето едничко щастие:в дома ми тих, в очите на децата,в ръката на любим човек до мен,в красива песен за добър приятел,в надеждата за утрешния ден,в Надеждата, която не умира,в оназ Любов с прободени ръце,проправила ни пътя към всемираи на Твореца към любящото сърце…О, Господи, аз много път преминахи колко ми остава – знаеш Ти,но, моля те, в житейската пустиняв душата ми доброто да цъфти…Неспирно си отлитат дните,косите посребряват, ала там –в дълбоките местенца мои скритимъдростта е изградила своя храм.ТЯТя не е образ от модно списание.нейната кожа от грим не блестии не носи дъха на скъпи ухания,ни мека коприна на гръдта й трепти.Тя, с уморени безсънни зеници,всъщност е най-обикновена жена,но вселена пулсира в нежните й ресниции на нейните плещи крепи се света.
ДЕЛНИЧНА ПЕСЕНКолко много желаем, силно желаемвсичко да имаме, всичко да можем,искаме всичко, всичко да знаеми правим живота си толкова сложен.И правим деня си забързан и скучен,безличен и сив, без искрица любов,вървим с поглед смръщен и свити юмруци,преглъщаме гневно от нерви кълбо.Защо ли, защо ли забравяме вечно,че ние сме хора и носим души,угасяме в нас искрата човечности вдигаме ледни, високи стени?...А всъщност, а всъщност трябва ни самоподслон, дреха, хляб, светлина, топлина,надежда и обич, приятелско рамо,мечта и усмивка, дума топла една…Затуй аз протягам ръката си нежно,а ти свойте длани във нея сложи,защото със обич, защото с надеждане е ли по-хубав денят ни, кажи?!Усмивка да сложим в очите си, нека,и песен в устата, в душата – мечта,в сърцето си – обич… Това е Човекът,когото все търси Диоген със свещта.Така ще завърша моята песен.Да, правилно чуваш! О, не, не грешиш –денят ми е хубав, денят е чудесен!Какъв ще е твоят – ти сам ще решиш.ЕХ, МЛАДОСТКакто пясък в разтворени дланимежду пръстите бързо изтича,тъй по пътища, с вечност постлани,дните наши задъхано тичат.Не, не гледай, че вече очитеморни клепачи притварят,че от грижи безбройни горчи тии безсънни сълзици те парят.И в ръцете не взирай се също –знам, болят уморените пръсти.Завалял е снежец и прегръщас бяла ласка косите ти гъсти…Но не гледай!...Виж, там нейде в душата си бялакак девойка надзърта полека,в шепи перлички-мъдрост е сбралапо житейската стръмна пътека.Чуй, разказва за детство и младост,и за обич във бяла премяна,песен люлчина, майчина радост,нежна ласка по детски засмяна.За мечти и надежди разказва,и за спомени сладко-горчиви,скрила ревностно в своята пазвамалки тайни – любовно-игриви.И пак тича дете по полянитес разпилени и буйни косиции с приятели верни, отбранипие изворна, бистра водица.Пее песен със пролетни звуции ухае на зрели жита,капва с есенни капки в капчуцитеи по снежни пъртини в нощтаА по тях се изнизват годините,както в урвите бърза река…Ех, фиданката малка в градинатавее клони високо сега.Да, и тя, виж, жадува за младости за пролет и залези топли,но плодът й узрява със сладост,щом застене със есенни вопли…Не, не гледай как пясък изтичаот твойте разтворени длани!Не тъгувай – мечтай и обичай –младостта тъй във теб ще остане. НЕ СПИРАЙ ДА ПЕЕШ
О, Поете,не спирай да пееш,звуци кристални да лееш,нека гласа ти ехтив далечни потайни земи –в самотни и глухи души,що вятър пустинен сушии в цвят не разцъфва зората,и мирис не дават цветята...Не спирай да пееш, Поете!Дръж арфата здраво в ръцетеи нека струните тънки трептятдори и пръстите ти да кървяти тъжно да плаче душата –изтрий от очите сълзатаи горе вдигни си главата,че жетва те чака богатаот горестно-празни души...Не спирай, Поете, а пей!Своето слово излей,във звуци възпей красотата,любовта, мъдростта, добротата.И нека таз¢ песен достигнедалечни и сухи пустинисърца бездушни да сгрява,че без дух плътта си изтлява...О, Поете, не млъквай, а пей!Недей да униваш, недей,че в словото дух обитава,а той е живота, що дава...Без твоята песен и стихсвета ще е празен и тих,затова ти изпей си словатада се носят навред по земята,пък нека тогавакаквото ще става, да става...Ти просто не спирай ни ден,че, Поете, затова си роден!На времето следатаНа времето видях следатапо собственото си лице,с нишки бели по косатавенец изплита мойто битие.Със четчица рисува бавно –тук косъм бял, там друг блести,а после слиза тихо, плавночертае гъста мрежа от черти.Нека си дълбаят диря дните,нека сипят бавно своя сняг,тъй преходни са те самитеи всичко се променя в този свят.И както всеки цвят в полеторазпъпва се, цъфти и прецъфтява,не може вечно да стои детето,пораства то и бавно остарява.Не плаша се от тез' метаморфозищом видя огледалния си лик,усмихвам се на образа си тозии запечатвам в мене краткия му миг.Непреходното вече ме вълнуваи мисля си за него в онзи час,защото вечно знам ще съществуваистинското мое Аз.Него искам да запазя в младост,в очите с бръчки – детска чистота,искра надежда, стръкче светла радост,фонтан от вяра, пламък – топлота.В несгодите житейски помъдряладоброто в себе си да съхраняи много обич вред да съм раздала,но пак да изобилства в мене тя.Тогава щом се свършат днитеот моя земен път и трудна вечността минавайки вратите,аз знам какво ще отнеса от тук.Детска душана 25 годиниГодините отлетяхаи вече съм на двадесет и пет.Като повей минаха,сякаш, че бяхапо-леки дори от перце.И детството същона спомени стана,и старата къща,в която прегръщахмалка кукла и детско пиано.А сега съм голямаи горда, и зряла,образована млада жена,но пак си останахс голяма и детска душа.И още ще минати десет, и двадесет и пет...Цял век наполовинагодини ще имами пак ще се чувствам дете.СпомениПомня в моето слънчево детствовсред зелената шир и в китно селце,там в двор разцъфтял с нескрито кокетствобяла къща примамваше мойто сърце.Тук израснах под нейната слънчева стряха,от тези прозорци погледнах светаи нейните двери ми тихо мълвяха:”Мило дете, о, ела у дома”.И нощите звездни и тихи си спомням,небето обсипано с ярки звезди,и глас на щурци вън във мрака се носи,а нейде проблясват едва светлини.Дните ясни и слънчеви ощепомня с техния глъч – най-прекрасните дни,а далече на запад възправили мощисе синеят манастирските планини.Помня: два образа мили за мене,най-добрите очи върху тях да блестят,и длани напукани от труд и от бреме –ръцете най-нежни, които над мен бдят.Ах, години и месеци, дни си минават,и детството мое покрива се с прах,ала тези спомени в мен си остават,все така светли – аз цяла съм в тях.На тридесет годиниДен след ден от календара/бавно късат лист след лист.И времето следи прокарапод онзи поглед – детски, чист.Няма го детето вече,в спомените скри се то,а и девойката облечена албум тъмното сукно.Какво да кажа? Тридесет. Да!И още толкова ще минат,но само туй ми трябва на света –любов, надежда, вяра и любими...И днеска се прелисти календара,отново знам – подарък и цветя,но не защото вече съм по-стара,а защото в зрелостта цъфтя.ТротоариПо тротоарите от детството минавами по алеите с разцъфнали липи.О, колко мили спомени навяватдъха на пролет, младост и мечти.Крачета малки във сандалки белидочувам как потропват в своя бяг.И с ветрове, косите ми развелипак бързам към училищния праг.С очи момински търся обичта си свояпо тротоара сив смутена да върви.А после тичешком из зад завоядецата ми понасят се в игри…О, вие мои вечни тротоари,и вие мои цъфнали липи –най-старите, най-верните другариот детството до днешните ми дни.Дали, когато с бръчки в мене впитисе взра във вас с притулени очище видя внуците си под липитеда тичат със развеяни коси?!Дали ще видя как със крачка смелаи те вървят към школските врата,а после свойта обич звездочелакак търсят, плахо крачейки сама.Или тогава повей неусетенще бъда аз след земния ми FINи спомен блед след кадъра най-сетенот свършилия мой житейски филм…О, скрийте в своите сърца потайниот стъпките ми палавия звуки от присъствието ми дъха ухайниподсказващ някак, още че съм тук.На прах по плочките ще се превърнаи на цветец от цъфнали липи,но знайте пак при вас ще се завърнас дъха на пролет, младост и мечти.По алеите с безброй липи минавами по тротоара сив от детските ми дни.О, колко мили спомени навявати мисли за далечни бъднини.И тридесет и пет почукаИ тридесет и пет почука на вратата,стъписах се – ах, как се озовахна попрището жизнено в средата,кога застанах, даже не разбрах.Какво притури и какво отне ми,какво разбрах от тебе мой живот?Редица спомени и снимки немибележат някак моя земен път.Годините си минаха безмълвни,но ден по ден аз пак ги изживяхи даже може би дори по-пълни,поука в тях, защото аз видях.Тъй буйните поточета младежки,разпенени по плитките места,успокояват се от своя бяг лудешкив дълбоките води на зрелостта…Разбрах кое е важното в живота:надежда не загубвай във беда,обичай хората и вярвай във добротои радвай се на малките неща.Какво си ти, животКакво си ти, живот, какво си?Съвкупност от безсмислени въпроси,политаща със песен птица, всевластиеили може би сянка от отлитнало щастие?Дали си вечна книга разлистена,съживяваща властно редовете изписани,или си дъх на Великата природа,мрачна изповед или черна прокоба.Какво си ти, живот – начало или край?Начало на едно съществуваниеили на смъртта си край?...Живот, създал ли те е някойили го ти създаваш,истината в тебе ли живейили, живот, я не познаваш?Несправедливост ли си,съвършенно ли изкуство,безмилостна ръкаили пък топло чувство?...Какво си ти, живот? Аз знам!Тежка и горяща длан /калена в борбатана духа немирен и на началата,сурова и безскрупулна душа –ти просто си борба, живот!Ти просто си борба!СънЗабързана вървя към слънцето,в косите ми се вплита светлината,задъхано след мене тича лятото,препъва се и спира на луната.Какво е щастие? – запитват ме звездите,поспират се и тръгват пак на път.Във пулса си усещам дните –защо ли бързат тъй, нима не ще се спрат?Мечти обгръщат ме във свойта пазва,аз втурвам се разнищена сред тяхи всяка в себе си запазваискрица светла, чист по детски смях.Усмихвам се и тръгвам пак нататък,където виждам земното кълбо,и ето – вятърът долита с трясъки сгромолясва се във пъстрото платно,в което някой е рисувал нещо –пресътворявал може би е своите мечти,какво пък, нека си мечтае за вълшебствос дъха на маслени бои...Отново взирам се в рисунката и тамоткривам аз мечтата на наивника.Дочувам стон отнякъде... Китарен звън...Не, туй не е китара – събужда ме будилника!Посрещам аз деня като артист на живои пак живота чака ме навънсъс свойто ежедневие безцветно, сиво –уви, видяното било е само сън!Какво ми трябваЗабързано вървиш по тротоара –замислен, замечтан и мълчалив.Какво ми трябва още – си повтаряш,какво ми трябва, за да съм щастлив?Какво ти трябва още? – Туй коетоще те направи със мечти богат –една искрица обич във сърцетои ти ще станеш нов и непознат.Няма нужда да дириш подкова,нито детелини с четири листа ,важното е в теб да грее новаи светла като утро радостта.Важно е да си приятел веренраздал и песен, и лъчи, и стихна другите и в миг най-черенприятелството в тебе да цъфти.Ако запазиш светъл своя порив,ако запазиш своята душа/ще можеш сам да отговориш/какво ти трябва още на света.Щом можеш красотата да съзираш,щом можеш да я сътвориш –ти няма нужда повече да дириштуй щастие – цял в него ще гориш.Няма смисъл да търсиш подкови,нито детелини с четири листа,ако сърцето си за обичта отворишще бъдеш най-щастлив от всички на света.Пак забързан ще вървиш по тротоара –замислен, замечтан и мълчалив,но в себе си ще чувстваш нова вяраи радостта, че си щастлив! Надеждо,толкоз изтерзана и сиротна,като стръкче цвят самотно,като изплакана сълзица тежкаи като въздишка в гръд човешка,и като песен в сън недоизпята,и като длан една към небесата,и както стон самотен във душа раздрана,във мен, надеждо, само ти остана...Не си отивай като дъжд, попил в земятаи като листец, що вятъра подмята,макар и толкоз крехка и незрима,надеждо, щом в мен оставаш – ще ме има!Най-скъпата думичкана мамаКак ли твойте ръцете са поелитвоята рожба след първия вик –трепетни, топли, любящи и смели,горящи от обич във звездния миг.С грижи милион ме бе обградила,обич обилна пих от твойто сърце,от топлата ласка и нежна закрилаизраснах фиданка изпод твойте ръце.Наниз години отлитна в безкрая...Във мойте ръце днес държа своя сини как да го любя, от тебе аз зная,за мен все оставаш образ любим.И днеска затуй все така те обичами тръпна макар да съм вече голяма,със радост огромна аз те наричамс най-скъпата думичка “мама”.На мамаТи все така си ме обичала,а аз не разбирах товаи колко сняг съм закичила,мамо, на твойта глава.Безсънните нощи, безкрайнитемога ли аз преброи,молитвите – тихите, тайните,дълбоко в сърцето си скри.Любов и живот ти ми даде,израснах от малък отрок,но в мен и Човека създаде,научи да любя и Бог.За грижи и ласки, за неспания сън,за сърцето ти топло, голямо,за всичко, което ми даде и съмгорещо благодаря ти днес, мамо!Въпросина Сам и ПаяЗащо ли слънцето изгрява,мамо, в този ден?Пчеличката мед сладък дава,защо не е солен?Защо си имам две ръчички?До онзи облак бялще можем ли да идем всичкии да го гушнем цял?Дърветата в небето ощезащо ли не летят?Защо луната свети нощемзвездичките щом спят?...Усмихвам се… Въпроси стозадават ми децата:Защо? Защо? Защо? Защо?И гледат ме в устата.И отговори да получаточакват те сега,веднага искат да научатвсичко за света.Не бързайте да порастете,деца, пазете все таканаивното и нежно цветена тази ваша чистота.А аз, порасналата вече,приспала детството у менсъс плюшеното меко мечепрегърнато в далечен денедин въпрос ви питам само:как мога в мен да съчетаятялото си станало голямои детската невинност тая?Учителко мояна Т. ХаджинаковаКласната стая всред прах тебеширенснощи в съня си видях,със синя престилка всред шепот немиренв час на чина си седях.Пред черна дъска отпреде стоешеусмихната млада женаи щом я видях, познах я, че бешеучителка моя една.Годините бяха добре заличиличертите на тези очи,но нейния глас с думите миливсе още във мене звучи.Не ще да забравя аз всичко, коетонаучих тогаз за света,дълбоко във мене остави в сърцеточастица любов, топлота.Затова все те помня и търся очитеда видя на всяка жена,та нейде на теб да открия чертите,учителко моя, добра.Годините зная, лицето чертаятв лика ни оставят следи,с' сърцето обаче ще те разпознаясъс сигурност, знам ще си ти.Ще дойда, ще взема ръката любимаи цвете ще ти подаря,учителко моя, за туй, че те имааз тихичко благодаря.Благодаря, че те познавахна Анелия Б.-една силна женав немощно тялоТи сякаш беше болка,ти сякаш беше стони колко мъка, колко,в телесния ти дом.Ти сякаш не живееше,а болката живя,в скръбта си беше песени в песента тъга.Ти сякаш наказаниепонасяше без жал,но твоето страданиена Господа бе дял.Така благословена,далече от светаот Бога отделенада служиш на Христа.Тежък беше кръстащо Той ти подари –да бъдеш шепа пръст, ас дух до висини...Така ще те запомняс усмивка на лице,с обичта огромна,с доброто ти сърце.В спомен ще запазваммигове отбрани,тихо ще ти казвам:“Благодаря,че те познавах,мила Ани”.Като прашинкипо повод кончината на едно дете –на ВладиславаКато прашинки ни понася времетои ние мислим, че живеем,на себичността си носим бремето,всуе живота си пилеем.Но щом угасне светлинатав очите на любим до нас,разбираме тогаз за сетнинатаи мислим за сетния си час.О, Господи, кога ще проумеем,че сме нетраен полски цвят –щом вятърът се втурне и повееи няма ни на този свят...Сълзи на скръб избликват от очите –раздялата естествено боли,защо обаче плачем тук за дните,когато вечността ни предстои.Но моля помогни ни, Отче Свети,дните си така да преброим,та с мъдрост да изпълваме сърцатас любов за Тебе да горим.Тогава времето замряло спира,животът придобива облик нов,смъртта е вече порта към всемираи среща с Тебе – Святост и Любов!Момичето Песенна Юлия Г.Срещнах веднъж Песентаот плът и от кръв като мен,и в душата ми в миг есентатя обърна на пролетен ден.Знаех, че песента е красива,знаех,че тя е добра,но когато я срещнах наживовсичко във мен онемя.Хей, момиче от песен сияйна,продължавай да пееш така,знай, в това е и твоята тайнада вълнуваш много сърца.Послушай, пак тихо се леепесен-омайница, чу ли я?С нея душата ми пее –тази Песен е моята Юлия...Какво му трябва на човекана РадкаКакво му трябва на човека –усмивката на две очи,две топли думи с ласка мека,нозе, с които да вървисъс някого в една пътека,в гърдите – тупкащо сърце,което с друго да пулсира,две здраво сплетени ръцеи рамо, за да се подпира,и устни шепнещи без глас,които нежно да се вричат:“За теб неспирно мисля аз,ценя те, много те обичам”...Това му трябва на човека само –да има с кой във делник сивдобро и зло да си разделят двама...Това му трябва, за да е щастлив!Човекът в тебеНа приятелите мис благодарностАко дариш една усмивка благапотрепнала за миг в мълчание,в душа пустинна тя докарва влага,скъсява и безкрайни разстояния.Ако продумаш думица едничкав смълчана обич, шепнеща без глас,да кажеш с нея можеш всичкои миг единствен да превърнеш в час.Ако пророниш и една сълзицасъс други тъжно плачещи очи,небето нощно ще роди звездицаи песен в него тихо ще звучи.Дори и само в длани своисъс дъх да стоплиш нечия ръка,на слънцето горещите покоисмразена гръд ще разтопят така.Дори за миг, ако подложиш рамои слабия на него се подпре,това едно ще значи само –Човекът в тебе няма да умре!Прощалнона В.Галактики се срещат и разделят,галактики със хиляди звезди.Една към друга пътя щом намерятотново всяка в своя друм върви.И аз така те срещнах всред всемира,за себе си открих в теб безброй звезди,слънца милиарди огнени намирахи тихо си мечтах с милион луни.А после продължихме сякаш вече,че всявга непознати сме били,звездите ти за мен не светят вечер,за теб не греят моите, нали!Във космоса безкраен на сърцетоостанали са вече само две сълзи,те светят ярко нощем там, къдетогалактиките някой раздели.А може би блестят те не защототъгуват за изгубени мечти,а само отбелязват тъй местото,където скоро бяхме аз и ти.По пътя си единствен към безкраядали отново ще те срещна в някой час,дали тогава пак ще те позная,дали и ти ще знаеш, че това съм аз?!Тъй случи се – теб срещнах всред всемираи мислех си аз – кой ще ни дели?!А днес небето нощно в мен умира,денят ми светъл пък не се роди.Галактики се срещат и разделят,галактики безброй в ръцете си държим…Сърцата ни щом своя път намерятсами по него ще си продължим.ЖенаНа ТониКакво всъщност е жената ?!Частица взета от ребратана пръстената мъжка плът,която в утринна позлатаведнага беше разпознатащом още зърна я мъжът…Това всъщност е жената –родена не в чреслата на земята,а до сърце туптящо в топла гръд.
Какво всъщност е жената ?!Дарена щедро от ръката,творяща на Създателя Небесенда бъде образ жив на красотатаи на утробата в недратаживот да ражда… Дар чудесен!Това всъщност е жената –даряваща с живот земятаи нежност, свежа като песен.Какво всъщност е жената ?!Макар измами я змиятаи грях направи тя тогава,заради туй до днес в отплатасуров живота я подмята,но с трудностите във борбатас гърди юнашки тя застава…Това всъщност е жената –със свойта крехкост е позната,а в бурите житейски устоява.Какво всъщност е жената ?!Най-нежното начало на земята,поела в себе си небесното Дихание,разцъфнала с цвета на красотатаи майчината обич към децата,събрала нежна сила, чар, ухание…Това всъщност е жената –уж на мъжа поставена е под крилата,но пак остава най-волното създание.Това всъщност е жената –една душа, събрала мироздание! ***Когато устните копнеят”Обичам те” да промълвят,не си мълчи, викни, изпей го,не го подтискай в свойта гръд.Пусни го, нека по земятасвободно да се понесе,на зъзнещи ще сгрей сърцата,на гладни – хляб ще донесе.На жадните – водица свежа,на слепите пък – две очи,на своето сърце копнежане карай нивга да мълчи.Пусни го волно по земята,това “Обичам” разпилей...Жадуваш го и ти самата,но колко други то ще сгрей.С мойта обич и със моя стихНякой ден ще се смрази ръката,която тези редове редии ще замълчи съвсем устата,ще спре да пее и мълви.Ще спрат да ходят и нозетеи тропот няма да ехти,очите ще затворя, двете,сърцето пък не ще тупти.Тогава всред букет цветяще грей усмивката ми бледна,“добър човечец беше тя”ще каже, който ме погледне.Сълзица някой ще изплачеи може би със шепот тихще каже в рима две слова, чеспомнил си е моя стих.А после и пръстта ронливаще скрий бездушното тело...Но даже и тогава живаще вдигна своето чело.Ще зеленея тихо със чемшира,ще се усмихвам нежно в полски цвят.Не се умира. Не! Не се умира,ако обичаш ти на този свят...Дори да се смрази ръката,с която тези редове редих,аз бодра пак ще крача по земятас мойта обич и със моя стих.Животът човешки не струва пари„…Не ме интересува,че той нямал пари за хляби е гладен, за мен е важнокучетата да са нахранени…”(случайно дочут разговор)Тъжно е, хора! Не, страшно дори,че живота човешки мерим с пари…Трохите скъпим за тоз що е гладен,сякаш, че хляба от Бог не е даден.За рани кървящи отказваме лек,че скота по-жалим отколко човек…Страшно е, хора! Грозно дориживота човешки да мерим с пари…Че в дрипи човеци зъзнат на вънбез дом, без достойнство, без ласка, без сън…Безразлично забравили за гладни и голимилосърдно оплакваме скотски неволи…Грозно е, хора! Безчовечно дориживота човешки да мерим с пари…А само да знаете колко е ценнадушата човешка – със стойност неземна,че с обич и нежност ни Бог сътвории от Себе си дъх ни даде дори.Без пари, хора! Без пари!Красота да творим и да бъдем добриза любов да копнеем, да летим със мечти –сам Творецът небесен ни туй отреди…За покоя в душите ни скъпо плати…Не с пари, хора! Не със пари!За човека на кръста увисна Христоси сам Бог отправил е призива тоз –не вземайте хляба на човек от ръцете,та на кучета сетне да го дадете!Безчовечно е, хора! Грях е дориживота човешки да мерим с пари…И ето, поднесли си хляба в устатакажете: колко ви струва душата?…Колко пари, хора? Колко пари?...Цветето-душаЗнам, че на земята,нейде в този святразтваря си листатаедин вълшебен цвят.Родено от Диханиес небесен благословпрекрасното създаниежадува за любов.Не слънце – дума благаиска да го сгрейи от усмивка влагас дъждец да го полей.Тогаз цветецът ясен,красив като мечтапо-нежен, по-прекрасенухае над света…Но щом с омраза сивадокоснат му листатаот болка той се свиваи вехне красотата.О, аз стена ще вдигна,ще пазя и ще бдязло да не достигнедо цветето-душа.УсмивкаСъбуди се Усмивката и рече:”Добро ви утро и успешен ден!Приятели добри, при вас съм вече -нуждае ли се някой тук от мен?!”Дочу я слънцето и със лъчитедокосна я: “Ела да се закича –под огнения поглед на очитеусмивка жарка как ще ми прилича”!Покани я небето с ласка синя:“Усмивке, моля, и при мен елаще те погаля с облачна копринаи ще се рееш с орлови крила...”Примоли й се тихо и реката:“Ела да плуваш в моите води...”Зачуди се Усмивката, горката,как може да се раздели?!В дъждец усмихнат ръсна се самата,усмихнаха се пъстрите цветя,усмихната разпери се дъгата,усмивка грейна вредом по света.Земята се усмихна също, цяла –с дърветата и всеки житен клас...Защо се чудя!? Как не съм разбрала,че всъщност ведро се усмихвам аз. БлагословенаАко те нямаше във моя деназ щях да те измисля със сърцето,да те извая в образ неръкотворен,да те потърся някъде в небето,да те рисувам с цветове сияйни,да те възпея в песента на птици,да те сънувам всред цветя ухайни,да нарека на теб безброй звездици…Ако те нямаше… Но моя денизпълваш ти със нежност вдъхновена.Защото, Обич, ти вървиш до менза туй се чувствам тъй благословена.СонетВсяка нощ сънувамдве очи – звездиции гласа ти чувамв песента на птици.Виждам те във цвете,в залеза блестиш,нежно с ветровете:любовен стих шептиш.Какво е туй, коетопоражда порив нов?Казва ми сърцето:аз пълно съм с любов.Звездата - ЛюбовСред милиони среднощни звездициедничка звезда си избрах,като че в ято политнали птицитаз от моята стряха познах.Нарекох я още с най-дивното име –“Любов” вече казва се тя,че в житейските тайни пътеки незримилюбовта е едничка мечта.И както в небето среднощно се взираш,за да откриеш мойта звезда,тъй във живота дълго ще диришдодето срещнеш в очи любовта.Песен за мечтитеНа РадкаКъде се раждат мечтите –скрити далеч от очитев онези местенца къдетопулсира неспирно сърцето,където в предели незнайниса сгушени тихите тайнискрити далеч от очите –там се раждат мечтите.Как се раждат мечтите –на слънцето топло лъчитепоръсват се в златни полянив душа замечтана постлани,като мак всред жита разцъфтяват,пъстроцветно-игриви те правятна слънцето топло лъчите –така се раждат мечтите.Защо се раждат мечтите –по-слънчеви стават ни дните,по лунни са тихите нощи,по-нежни душите, и ощедори за миг осъществени,а после на друг подаренипо слънчеви стават ни дните –затова се раждат мечтите.А твоите мечти роденити сбъдваш, за да подариш на мене...Телефонна срещаСигнал от телефон мобилен…Ало! Ти ли си това?...Ех, шума е много силен,гласа ти чувам аз едва…Къде си?... Нищо не разбирам…О, аз къде съм?! Към дома,от магазина се прибирам…А ти със кой си? А!? Сама?!…Къде ще влизаш?!... В храма!...Свещи!Но покрай църквата аз също минах…О, виж, по тротоар отсрещенговорех с теб, а те подминах!Дъга в очитеСлънцето земята сгрява –това чудесно е, нали?!А после облак се задава,започва тихо да вали.Но всеки дъжд си отминаваи сетне слънце пак блести,небето погледни тогава –не виждаш ли дъгата ти?Това напомня ми очите –със радостни лъчи светлеят,но сринат ли ни се мечтитетогаз дъждовни капки леят.Повярвай, след дъжда тогаватъй както става в небесата –усмивка слънчева изгрявасъс цветовете на дъгата.Не се срамувай, поплачи,а после прогони тъгата –с усмивка влажните очиблестят в небесни седем цвята.Приятелят не се купуваНа приятелите ми с обичПриятелят добър не се купуваот лъскав щанд във бляскав магазини начин никакъв не съществувада наследиш от някъде другар един.Не може със поръчка бърза същода ти доставят спешно до врататаедин приятел верен в къщи –лекарство против самотата.Лотария такава нийде нямаот нея джакпот да спечелиш сам –един приятел със душа голяма –награда като таз не знам.Но зная аз, ако до тебе имаедин едничък най-добър другартова небесна милост е, любов незрима,защото той от Бога ти е дарза мигове в беда, когато страдаш,за дните, в които смях ехти.Когато ставаш и когато падашдо себе си ще го познаеш ти.Ръката му като красиво цветестопли със обич в свойта топла длан,ръка в ръка, душа в душа сплететеи съхрани ревниво този дар голям...Приятелят добър не се купуваот магазин-бутик или на търг дори,защото всъщност толкоз скъпо струва,че няма как да се плати с пари.Навсякъде те търсихНавсякъде те търсих по земята –във хиляди очи се тихо взирахи вглеждах се на хората в лицатада те позная, но не те намирах.Надявах се, че нейде ще те срещна,представях си те – нежна топлота.Ти, Обич моя, чиста и безгрешна –не знаеш ли – без теб е пустота?Реших накрая – може би те няма,ти може би си сън или мечта,а може би в очакване голямоне съм те забелязала така?!...Ала усмивката ти мигом ме погалив стъклото грейнала, и дъх стаих...“Аз търся те, ми каза, не разбра ли?Но ето, че накрая те открих”!Приспивна песенНа ТониИ тази вечер вън звезди се будятповикани от зова на нощта,попиват сенки в мрака и се губят,притихва в сънен унес и света.И тази нощ клепачите ти морни,аз зная, дълго, дълго че ще бдят,и две сълзи – звездици безпризорнище гонят от очите ти съня.Но не тъгувай, а ме послушай самоще ти попея тихо песничка една,а ти склони глава на мойто рамои вслушай се така във песента:“Спомни си тази сутрин толкоз ранокак слънцето те стопли със лъчи…Видя ли в небесата тъй огряниблестяха теменужени очи?Два славея във клоните стояхаи чакаха да минеш покрай тях.Дочу ли ги, за тебе те запяха?И кротко долетя бял гълъб плах...А вятърът със повея си нежнодонесе дъх на хиляди цветя,докосна те игриво и небрежно –усети ли на Бога любовта?…”Заспа ли вече? Чу ли мойта песен?Усмихваш се в съня!… Дошъл е Гост.Отивам си. До теб със мир небесенще седне тихо и ще бди Христос.Не си сама! В косите ти огренизвездите спят. А ти в съня си виж,че две ръце с любов над теб простренитъй ласкаво ще бдят докато спиш.Отивам си, но ако пак не спятклепачите, когато вън стъмни се,послушай – в мрака песен ще шептяи пак ще пея тихичко: “Спомни си…”.ХудожникътСъс ритъма на бързащо махаложивотът под прозорците прелита...При него сякаш времето е спряло –не бърза той, не чува и не пита.Пред своето платно стои унесени образи със майсторство извайва,но сякаш не рисува – пее песен,която с цвят вълнува и омайва.В очите му изгряла е дъгатас уханието пъстро на боите,и четката е сраснала с ръката,създаваща палитра ог мечтите.Че Бог му даде мисията тази:сърцата да докосва с красота,и ревностно в картините да пазикъсчета прекрасни от света...Да, бързаш зная, но ако решишда спреш задъхан до триножника,аз моля те за миг да помълчиш –почива там душата на художника.Не бърза тя, не чува, нито пита,в платното виж – там времето е спряло.какво от туй, че вънка си прелитаживотът като бързащо махало.Нали художникът разголил си душатав картините си пази красотата?!Усмивка в стъклатана РесиВ прозореца тих самотатаотново вали ли вали,заглъхват сами до врататанейните стъпки, нали?Но ти не тъгувай – в стъклатасамо за миг погледни –усмивка блести във позлатаи ти се сега усмихни,защото за тебе, виж, слиза,пристига със трепетен зовот небето във облачна ризадо стъклото самата Любов.Тъй божествена, нежна и святаденем над теб тихо бди,вплита ти нощем в косатавенец от искрящи звезди.Отива си, виж, самотата...До тебе е Бог – погледни,усмивка блести във стъклатаи ти се сега усмихни.Ти още идвашТи, още идваш в моя сън –стоиш пред дядовата къщаи чакаш ме на прага вън,където морна аз се връщам.Но щом на пътната вратаме видиш – ида запъхтяна,затичваш се към мен така,че мигом искам да те хвана.И тръгвам с тебе по пътеки,сред макове, треви, жита,и в ноздрите си сещам лекиуханията на цветя.И волно гоним ветроветенадскачаме и скакалци,във двора се люлеем дветедокато бавно се стъмни.А после влизам тихо вкъщии сядам на кревата стар,там виждам дядо – все си същии баба пак наклажда жар.Попарата добре познатапохапвам сладко и тогазпоглеждам тихо към лунатаи вслушвам в щурците аз.А после тръгвам, до завояобръщам се и със ръказа сбогом махам, Детство мое,до следващия път така…Ти още идваш в моя сън –посрещаш ме, а аз не знаяда идвам ли до прага вънили да пораста накрая.Среща на класавипуск ’89 – 20 години по-късноОбадиха ми се, за да отидав посочен ден, в уречен час,ще мога, казаха, да видясъучениците от моя клас.Закрачих бързо със цветякъм мястото на тази среща...И чувам аз: Коя е тя? –за мене някой се не сеща,с усмивка се представя други името си бързо казва…От спомена отключен тукмладежка тръпка ме полазва.Съзирам аз лица, очии виждам сенки, силуетии нечий глас познат звучи,и име във усмивка свети.Всред ликове и именаот моя спомен разпознатив далечни дни и временаме връщат мигове и дативъв класна стая, в нея – чин,мечти и глъч, и весел смях,..В дъска и тебешир един –аз целият си свят побрах…Приятели, след таз забрава,кажете, моля ви, когаживотът истински е бил – тогава,или е истински сега?!Ден за обичИ днес, аз зная, гледаш календараи в този ден съвсем обикновенсърцето ти припомня дата стара –настъпил е рожденият ми ден.Решаваш бързо, че ще купиш дар,ще го обвиеш в лъскав целофани мили думи писани със жарвъв картичка ще сложиш там.Ще вземеш и цветя отбрании панделките в тях ще вплитатчувства от душата ти събрании казани на глас в едно “Честито!”…Но чуй ме, моля, не харчи за менне си прави труда да губиш време,защото за рожденият ми деназ нищичко не искам да ти взема.В очите нека се погледнем самов прегръдка топла да склоним главаи нежни думи да шептим през рамо,че ден за обич е това.НоктюрноСама ли дойде, аз ли те поканих -за теб не питах в моя делник бял,но може би със нещо те подхранихи ти ме сграбчи, лепкава Печал.Със сухите си длани ме приклещии стегна ме в железния си клин,попари ме със въглени горещи,изля в душата ми горчив пелин.Отприщи в мен рушителни порои,след тях изгарящ плакъм запълзя,мечтите всички и надежди моиизплаках тихо във една сълза.Но даже гърото ми да пресъхва скоро,защото стягаш го с ръка смуглива,със сетни сили пак ще викам: хора,на пук на всичко аз съм жива, жива...Сама ли дойде, аз ли те поканих –печалният ти смог ме завладя,но за Живота здраво аз се хванахи с Него знам, че ще те победя.***Може ли да имабез болка ден поне!?Ту глава боли ме,ту пък колене,ту нейде под ребратавсе нещичко бодеили във душатаскрито ме яде…Болко, и в този денщом си тъй хапливаи пак те чувствам нейде в мен –то значи, че съм жива!ДумитеВиж, няколко свързани звукаот палави устни родени,а как те бодват ей-тукаи как сърцето ти стене.На думите остър е ножъти много е важна ръката,която държи го, че можеда ти лекува или убие душата.Момчето и гълъба бялНа КемоБолнична стая, самотно легло,по стените играят сенки, лъчи…Ето момчето – зад сиво стъклов небето е впило зовящи очи.Какво ли очаква? Кого ли? Не знам.Защо ли е тъй приковало зениции търси в безбрежният син океансякаш да види полет на птица?!…Ето, с размах на бели крила,бяла надежда, мечта и любовбялата радост при него дошлагрейна в прозореца – свят благослов...Чудната среща, виж, там до стъклото –добрият приятел е пак долетяли целият свят се смълчава, защотомомчето говори на гълъба бял.Разходка с бомбеВ шума на бързащия град,когато пада здрача бледен,смълчан един работник младкъм своя дом върви приведен.Личи в очите му тъгата –без бляновe, мечти, копнежи,умора носи върху раменатаот работата на строежа.Но крачейки по булеварда старкъм улицата в ляво минаи на отсрещен тротоарспря се пред една витрина.Погледна там – блести неон,стои рекламен манекенс бомбе, бастун и бял балтон...И спря работникът пленен.Загледа се със поглед мил,усмивка цъфна на лицето,мечтата своя бе открил –една разходка със бомбето.Той мислено свали куртката,праха обсипал панталона,облече върху раменатариза, папионката, балтона,бомбето сложи на главатаи хвана черният бастун –и ето, блесна в белотатаухаещ даже на парфюм...И тръгна в своето въображениепо булеварда сам самин,но не без име и без положние,а като важен господин.И вече няма таз умора,не чувства той и самота –върви всред уморени хорас усмивка и с една мечта...В нощта забързаният граднехае за мечти родени,но моля те, човеко млад,тъй да мечтая научи и мене!С песен и китараУзряла ръж, самотна гара,слънчев зной, безлюден път...Наблизо, там във кръчма старамъже угрижени седят.Умора носят на плещитеи на лицето си печатот на живота теготитепред чаши в мрака те мълчат.Но ето, скърцайки врататаотвори се и изведнъжкитара носейки в ръкатамладеж донесе дъх на ръж...– Кой вятър, синко, те докара –запита някой с глас смутен –я посвири на таз кирата,изпей ни песен в този ден...И ето младият тогазсякаш чакал е поканазасвири и със весел гласмелодия една подхвана.И звуци се разляха там –над гара, път и зряла ръжи ето, че младежки пламв гръдта си сети всеки мъж.И чудо стана след това –запяха в тази кръчма старадузина дрезгави гърлапод съпровода на китара...И грижите им отлетяхазабравиха ги сякаш теи даже никак не видяхамладежът кой ли път пое...Младежо, с песен и китараела, свири и пей при менна моята самотна гарасъс зряла ръж и зноен ден.НА СЦЕНАТА СИ ПАК |
|
|
© bojidara-angelova |