***Картината е музика за очите,музиката – картина за слуха,поезията – картина и музика в едно,и трите като съберем, се получава песен!А тя извира от душата,в която разцъфтява красотатас багрите на мир небесени носи се уханието на добротатаи на любовта...О, Любов Предвечно-изначална,затова пред сияйния Ти тронпесента не стихва!Песента на творениетоУсети ли вятъра? С ласка ефирна,с длани въздушни гали тревите.Послушай, той пее песен зефирнавсред борове тича, люлее елите...Дочу ли потока? Със глас многогласенот бели дантели песен изплита,всред чуки минава и в полет опасеннадолу към бездната с екот полита...Видя ли морето? Във свойте дълбинии то песен скрита във себе си пази –пеят вълните и пенят се сини,в брега се разбиват и прииждат талази...Дните и нощите още, разбра ли?Слънчево-лунна песен напяват,лъчи и звезди, искрици отдалиту в изгреви грейват, ту залези палват...В простора бездънен пее луната,птици пригласят във хор сладкогласен,ангели пеят, с дъх пеят цветята –вселената чудна песен оглася...Създателю, зная за Тебе звучитази песен, която неспирно се лее,и само Човекът единствен мълчи...Но нека и аз да запея...Ще вземаЩе взема краски от зората,от пролетния дъжд – дъха,от хиляди цветенца пъстротата,от птици сладкогласни песента,от нежната дантела на дъгата,от прохладата на буйния поток,от слънцето ще взема топлотата,от нощното небе – покой дълбок,от вятъра ще взема повей нежен,от залеза – червен светлик,безкрая син на океан безбрежен,от бурята пък – мощен вик,от гръм небесен грохота ще взема,и от щурците плахи нощен звук,и от прашинките на пясък земен,и малко пламъче от огън лют,и звезден прах във шепите ще взема,ще взема, Боже, хилядите чудеса,ще взема даже цялата вселена…Сърцето си ще взема да Ти поднеса!Знаех, че Те имаАз знаех, че Тебе те има,сърцето ми каза това,на плочата му незрималичаха Твойте слова.Затова Те потърсих. Къде си?В простора безбрежен се взрях,там нейде зад звездни завесиот очите Ти блясък видях.Потърсих Те тук, на земята –във цвете, във буен поток,следите видях от ръката Типо хребет планински, висок.Във слънчева ласка и в песен,потърсих Те в морски вълни,гласът Ти от вятър понесен,всред птиците чух да ехти.Тогава погледнах Голгота,капки от кръв там видях,в които пулсира Живота,но пак да Те търся не спрях.Аз знаех, че Тебе те имаи търсих Те вред нощ и ден...Ти докосна ме недоловимо –разбрах, Боже, бил си до мен.БлагодаряТвоята любов е тъй безкрайнаи Твойта милост е като море,и Твойте думи чисти и омайнимир носят в моето сърце.И Твойта святост е като простора,безпределна даже като вечността,и само в Твоята ръка отморанамира моята душа.Кажи ми, Господи, как бих могласъс думи мойта обич да изкажа,че да редя аз всички словесане стига цяла вечност даже.Но с мойте устни пак към Тебсмирено, Боже мой, мълвя:“Вземи във дар това сърце,и моето „Благодаря”!ДЪЖДДенят искри в небесна синеваизмит от облаци сребристо-белии слънцето съгледало товаразгъна на дъга дантели.В тревата капчици звездипросторът някак тихичко изплака –със тях пръстта да посребрии с цвят, и дъх да се изпълни, чака.Една звезда – сълзица от небето,с преплетен вътре от дъга венец,проблесна, кацна на лицето…Съзрях през нея вечният Творец.Създателю, от истинска любовизваял си със цветове земята.Величие и нежен благослов –цъфти навред и пее красотата!Но, Боже, всред това блаженствопрокапа дъжд в моята душа,разбрах – със моето несъвършенствоаз твоят свят красив руша.Божи дарТи, Господи си ме създали образ Свой със обич си ми дал,и от утробата със Твое име,Ти нежно назова ме и дари ме:да мога да обичам,да ходя и да тичам,да виждам светлината,да чувствам красотата,и весело да пея,и звънко да се смея,и багри, звук и стихда вплитам във триптих.Животът ми е дар от Тебза туй сега със тоз куплетот благодарност вдъхновена,разбрала, че съм сътворенане просто тъй в пръстта да си изтлея,а за Твоята любов безкрай да пея.И всеки дар, що дал Си Ти,в ръцете ми щом разцъфти,на Теб да върна във букет чудесен,събрала стих и цвят, и песенс любов на Теб да посветя –това желая аз сега.Затуй, дай Твоя благослов,в сърцето дай ми порив нов,в ръцете – повече умение,в душата моя – песнопение .Тогава аз от Божи дар,на Тебе, Боже, ще съм дар.В търсене на любовтаДълго ходих и търсих любов по света –исках я, виках я, чаках,виждах я, сякаш сянка в нощта,молех се дълго и плаках.Ала зовът ми сякаш не чуваше тя –може би беше пък глуха,край мен отминаваше тихо, едва,но душата ми пак беше суха.Господи, чух и разбрах чак сега,че не търся на мястото точно,любовта не живеела тука в света –в туй място и време порочно.Тук илюзия празна, мираж, суетав сърцата човешки владее...Няма я, хора, кой не разбраи за обич такава копнее...***Боже аз всъщност открих любовта,но не в света, в който я търсих,съзрях я в очите, в лика на Христа,в кръвта, що изтече от Кръста.В раните свети – там я открих,чух я в словата последниСтрадалецът Божий, що промълви,потръпвайки в тръпките ледни.Единствена, истинска, чиста и святав мрака световен блести,друга Любов не видях на земята,като тази, която Си Ти.Любов великаАз чувствам Любовта, коятообгръща ме във своята безкрайности светла, топла като ляторазтапя ме във Своята омайност.Да, таз Любов единствена ме карас жар по нея да копнея,отхвърлил земната покварааз песен нова да запея.Кажи Любов, дошла тук от безкрая,как издържа на всички болки,загърби как насладата на раяи колко скръб понесе, колко?Кажи, пироните в ръцете как боляхаи колко бичове в плътта се впиха,от жажда устните напукани горяха,заради мен Те биха, биха...Сълзи горещи от очите синикак пареха по Твоя образ мил,с молитва свята, Господи, прости ми,за моя грях до смърт се бе смирил.Венецът трънен с кръв обля главата,обагриха се Твойте рамене,с кръв плати за моята душа отплата –със свята кръв, с прободено сърце.А хулите, тълпата... Боже мой,заради мене всичко туй понесеи вместо с огън, Ти ни обля с поройот свята кръв на Агнеца принесен.И гроба черен... Също бе в планана Твойта необятна всеобхватност,но слава! Боже! Той Те не побра –Живот е Твоята велика същност.И тоз¢ живот Ти подари на мененаместо смърт на кръста прокълнат,с какво заслужих, Отче, туй спасен¢е,с какво заслужих Твойта благодат?!В таз¢ любов целителна и святаликувам аз от щастие озарен.Не! Няма друга подобна на земята –единствен мой Спасител си в света за мен.Поклон! Любов велика от безкрая,на Теб се посвещавам в този дени по-велики думи аз не знаяот тез: благодаря за туй,което сториТи за мен!КартинаРеших да нарисувам Любовта –прекрасна, всеотдайна, милостива,даряваща с живот и с топлота,нежна, мила и красива.Ще я покажа, казах си, на всии нека вече имат поглед нов –не красотата света ни ще спасинуждаем се от Истинска Любов.Взех четка, турих и платно,идея имах, но как да я изкажа.Не можех сякаш да сложа и петно,а как със цвят за нея да разкажа.Затворих си очите да потърсяаз нейде в мене образ да съзра,да го пресътворя със мойте пръстии тъй да стане картината добра.Но в мен дълбоко чух гласец:не търсиш ти, където трябва даже,природата за нея е певец,попитай я, подробно ще ти каже.Погледнах аз: синеят небесата,потокът син е също/ що бучи,от незабравките ще взема синьотатаи този цвят ще сложа за очи.Погледнах: ето – дъжд пои земята,попива в нея влага, после тя цъфти,разбрах – дъжд е нужен на душатазатова в очите сложих две сълзи.Погледнах: слънцето навред раздава,къпе в злато всичко – земя и небеса.Златото е знак на царственост и славазатуй от него взех и сложих за коса.Погледнах: залезът, обагрен във червенонашепва мир, покой ни носи тихна лятна нощ, и казах, да, ще взема,и с него аз сърце й сътворих.Погледнах пак: пъстреят вред цветята –корона няма, рекох, ни венец,на Любовта ще украся сега главатаи ще довърша образа й в конец.Откъснах рози, алени и ароматнии бързах да ги сложа на челото пръв…Готово, казах, но капки непонятнисе стекоха по образа … О, беше кръв!Уплаших се тогава и горко заридах –красивата картина развали се в миг,а Любовта да страда силно аз видяхи от душата моя се изтръгна вик:О, Боже мой, какво сторих, прости ми!Как всичко провалих за сетен път.О, тръните на моята глава тури ми,защото мен е опетнил светът…И там сред моето горко стенаниечух глас молитвен тих към небесата:“Прости й, Отче, Моето страдание” –разбрах, на Любовта това са словесата.Усетих, залез стопли ми душата,почувствах, че пои ме нежен дъжд,и златен прах поръси ми главатаи небесна синева обгърна изведнъж.Погледнах във картината и дъх стаих –без злато, пурпур и простор бездънен,и вместо рози в нея, капки кръв открих,останал беше и венецът трънен.Разбрах – със думи Любовта се не описва,и с краски цветни не може да се оцветисъс ароматен дъх се тя не помирисва,и в полски цвят не ще да разцъфти.С душата може само тя да се усетии с нея може да се види как висина онзи Кръст, като звездица свети…Да, само тя света ни ще спаси.Очи незрящиОчи незрящи?! Не!Аз знам, че ще Те видя, знам.В мига безкрайното небеще запламти със буен плам.Земята в страх ще затрептии там във облака тогававсред звук от ангелски тръбище седнеш Ти в голяма слава...Аз ще дочакам Твоя ден,когато в утринна позлата,с лъчи сияйни обграденще избледней пред Теб зората.Когато нощната тъма във страхдалеч от Теб ще да се скриеи слънцето на огнен прахвъв Твойте шепи ще се стрие...О, дал Си, Боже, с тез’ очида гледам Твойто мирозданиеживот от Твоя им вдъхни,защото Твое са създание…Очи незрящи! Не! Към Богашептя: О, Боже в небесата,очи телесни дай, но нека мога,най-вече да Те видя със душата.Към ТебЗащо да гледам аз надругаде,надежда другаде да основа,богатства някъде натрупанимечти на тях да поверя.Когато вече аз опитах,разбрах – не струват ни пара,тогаз към Тебе аз извиках,реших – ще ти се доверя.Към Теб обърнах и очите си,сърцето, цялата душа,впих моя взор в Теб, Спасителю,и няма да го отделя.Присадена в лозатаОт Твоя корен напоена,Христе, със живата вода,по милост в Тебе присаденааз пръчка лозова раста.От Слънцето на Твойта правдаогряна крепна ден след ден,с любов – росата благодатналикуваш раните във мен.И бурята житейска, силнаот Теб не може да ме отдели,защото с вярност изобилнаръката ти над мене бди.Но само туй ми е молбата –в покорство нека да раста,за да окича Теб – Лозата свята,с много плодове, не само с листа.Превратностите на животаПревратностите на живота ни подмятат,като кораб сам, без котва и платна,все щастието търсим на земята,а болка носим в своите сърца.И радостните мигове са кратки,ако успеем да ги доловимте спомени във нас оставят сладки,но отминават – бързи като дим.А бурен дъжд душата щом полее,и рукнат в нея бързеи – сълзи,тогава смисъл сякаш няма да живеем,тогава сякаш времето пълзи.Но няма място тук за отчаяние –животът ни е дар нам скъпоцени всеки има своето призваниеда го живей до край и пълноцен.След зимата отново идва пролет,след мрака нощен слънцето ще грей,така ще дойде време пак за полет,в душата раната ще оздравей.Не се плаши, щом корабът в моретое тласкан от вълни безброй,пред Бога изплачи докрай сърцето,Кормчия направи Го свой.А истинският смисъл на сълзитее като полир за нас да бъдат таен –пречистват ни сърцата и душитев ръката Божия кат бисер да сияем.В бурятаБурята ли? Тя наистина е силна!Запраща ме от бряг на бряг, със мощ и ярост изобилнада строши иска моя врат.Вълни – проблеми тя надига,изправя ги като стении Твойта вярност, че не стигаопитва да ме убеди.И ветрове надежда сриват,отеква грохота в нощта,зовът спасителен прикриват,бучи на бурята мощта.Но в туй сърце на ураганааз пак Те виждам – идеш Ти,за Тебе искам да се хванаи нищо да не ни дели.И даже и срещу вълнитепо Твоя заповед тогазкъм Теб ще тръгна – те самитеще сторят път да мина аз.Да, бурята е силна – може би,но знам пред Теб се укротява,не може тя да устоипред Твойта мощ, пред Твойта слава.Но моля помогни ми Тикъм Теб единствено да гледами по проблеми и вълнида ходя смело, със победа.Тогава няма да загина,ще крача даже да болии бури и вълни да имаедничка цел ще си ми Ти.Едничка радост изсред воя,една надежда във нощта,една наслада от покояна Твойта същност – Любовта.И сега оставаш ми ТиПровалиха се моите плановеи загинаха всички мечти,надежди, стремежи и бляновесе изгубиха в миг без следи.Сякаш трудът ми на вятърамигом се бе разпилял.На душевната сцена театърътот триумф се обърна в печал.Туй що толкоз време събирахна пепел се пръсна и прах,и с всяка прашинка умирах,ала пак ги, уви, надживях.И от всичко остана в ръцете мисамо спомен и малко прашец –остра болка прониза сърцето мии от мъката свих си венец.Боже, изгубих си времето,колко труд и пот пропилях.Не знаех – цена ще ми вземе то,но урока си вече разбрах:Ако Господ дома не съгражда,то напразно зидаря строи,без Него и града не упазвастражът силен в тъмата, що бди.А аз самичка подреждах нещата ми/и изграждах високи стени,но Вавилонската кула в душата миТи без жал за миг разруши...Провалиха се моите плановеи загинаха всички мечти,простих се с напразните бляновеи сега – оставаш ми Ти.Любовта само кръст заслужаваНаправих поредната грешка,поредната стъпка в страни –уж да постъпя човешкина друг да помогна, нали!И тъй попаднах в капанана ловък ловец – людоед,в клетка желязна ме хвана,затвори ми пътя отвред...Боже, пак Теб призовавам –научи ме със мъдро сърцена лъжеца гласа да познавами фалшивото му лице.Научи ме да мога в очителукавството да съзра,в усмивката, дори в сълзитеаз плана му да разбера...* * *Господи, пълна с въпросидогоре е мойта глава –дали проявих любовта си,от глупост ли сторих това ?Пак ли с любов да помагамщом видя някой в беда/или далеч да избягами да стоя ей така, на страна?Притчата помня оназиза самарянина милосърд,пример велик Ти показа,чрез Своя живот и дори смърт.Господи, тук на земятаугнетените с радост дари,слепи осия с¢светлинатаи хиляди болни цери.Но пак после с ярост крещяха:“Разпни Го! Разпни, да умре”.Любовта те на Кръста разпнахаи прободоха Твойто сърце.Какво да очаквам тогава?!Едва сега чак разбрах –любовта само кръст заслужава,а аз Твоя път си избрах.Помогни ми в бедата голяма,укрепи ме чрез Свойта ръка,с кръста тежък на своето рамопо пътя Ти пак да вървя...* * *Господи мой, Ти познацялата болка и гнет,тежестта на чужда вина,самотата на Кръста проклет.Горчивата чаша нерадас човешката злоба изпи,без милост, без капка пощадаза любовта си със кръв заплати.Затова аз в този миг зная,че познаваш и мойта тъга,скръбната чаша – ей тая,що пия до дъно сега.Утеши ме със милост в бедата,подпри ме чрез Свойта ръка,пошепни ми, да ти чуя словата,да повярвам пак в чудеса.Без Теб съм вълна във прибоя,птица с ранени крила –подкрепи ме, Надеждице моя,защото без Теб ще умра...С Теб в тъгатаТолкоз трудно се понасябремето на тоз животи често тъй далеч отнасяна дните радостта ми тоз хомот.Лесно е, когато светълденя посреща ме в зори,надежда нова щом поднесълпред мен разтваря той врати.Но колко често тъй се случвадълбоко вътре да боли,сама душата ми се чувства,а клепките влажнят сълзи.Тогава сякаш в мен се сриватнадежди светли и мечтии облаци от мен Те скривати още повече боли.Но зная аз, че пак ще дойдеш,ръката ми ще вземеш Ти,с любов сърцето ми ще стоплиш,с надежда ще ме подкрепиш.А аз за Тебе ще се хванапо-силно даже от преди,защото всяка моя ранаТи само можеш изцели.В покоя тих на Твойто рамоза сетен път ще разбера –със Тебе няма да останав мъката да изгоря.Но Твойта вярност ще ме пази,дори когато нощем спя,когато тихо в мене лазии цъфва светла радостта.Дори, когато в мен сълзитетекат безспир като река,гасят на огъня искритеотмиват даже пепелта.Тогаз измита в Твойте раниизпод длетото на скръбта,сияйна, Боже, в Твойте дланиаз като бисер ще блестя.Ти за мен Си пролеттаВисулки лед сковали са земятаи сякаш тя забравила е, чена слънцето я има топлинатав зелена дреха да я облече.И тъй смутена, угнетена стенев бездушната прегръдка на студамечтае си за друго време,за друг сезон, за птици и цветя.Но има ли надежда?! – пита изтощенаи тръпне с тръпки ледени в нощта,от студ и мраз е вече изморена,ще дойде ли изобщо пролетта.Но ето, че проблясва заревотона слънчев лъч донесъл топлина,а тя заплаква, може би защотостопява се сърцето на леда.И пролетния бриз довява лекозвука на птици, мирис на цветяи зимата отива си полекапристъпва свежа, росна пролетта.А тя – земята разцъфтява китна,изпод ромона на пролетния дъжди ето в миг тъгата си отлитнаи радостта се върна изведнъж.За мене, Боже, Ти Си пролетта,стопяваща леда и самотатаи тъй както земята и моята душана любовта Ти чака топлотата.Ела, стопли ме вечно Слънце,полей с дъжда от Кръста на Христа,и като малко житно зрънцеаз много плод за Тебе ще родя.Ще Те очаквамПак дойде време, когато песента заглъхна,сподавена не иска да звучи,в душата сякаш самота се пъхна,сама се чувства и сама мълчи.И тихи стонове с тъга навред се реят,не искат сякаш мигом да се спрат,душевни сили жизнени пилеят,покриват всичко с пелена от скръб.Чуй, Боже мили, мойто издиханиеи моля Те, ела при мене Ти,вдъхни ми пак от Своето Диханиеи любовта Ти ще ме съживи.Както земя напукана дъжда очакваи както потока с лед копней за пролетта,така душата ми към Теб проплакваи в изнемога чака Твойта топлота.Аз зная, че при мене пак ще свърнеши този път, тъй както и преди,ще Ме погалиш нежно и ще Ме прегърнеш,и мигом всичко ще се промени.Аз зная, ще прогониш самотата,леда във мене бързо ще стопиш,на радостта ще разцъфтят отново пак цветята,с водата жива ще ме напоиш.И пак ще се усмихна лъчезарнаи ще запея песен нова с чуден глас –свободна, радостна и благодарна...Затуй ще Те очаквам непременно аз. Пресъхнало цветеПресъхнало цвете край пътя със прах,неразцъфнала днес е душата ми.Прахът на тъгата на болка и страхпокрил е дебело листата ми.Няма ги днес пчелите – работници,прашеца си дадох на тяхи сега съм само сиротна самотница,в очите им аз прецъфтях.И пеперудите пъстри вече ги няма –не искат да кацат при мен,с крилцата си пърхат над друга полянаразцъфнала с цвят в този ден.От себе си вече всичко дарих –и обич, надежда и вяра,с багри и мирис всеки поих,опита ми всеки нектара.Сега съм изсъхнал стрък самота,нищо вече в мен не остана,освен мечтата върху пръсттада полегна в почивка желана.Върху нейната гръд да положа глава,да притихна в миг безконечен,да изчезна в прашинки и миг след товада се слея с кръговрата й вечен.Тя ще ме стопли, вече зная това,ще ме скрие, ще пази и храни,ще пои ме с капчици жива вода,ще лекува душевните рани.А после отново ще вдигна глава,ще израсна взела сила от нея,за да дам на пчелите отново хранаи после пак с праха да се слея.Боже, за мене Ти Си Пръстта,копнея за Теб изтерзана,самотна и суха е мойта душа,а Ти единствен в света ми остана.Дай ми живот от Тебе да взема,да порасна като пролетен цвят,да разцъфна отново с любов напоена,да разнасям навред аромат.Нека които са гладни тогавада дойдат отново при мен,като цвете, което нектара си даваще ги храня с любов в онзи ден...Пресъхнало цвете край пътя с прах,не разцъфнах днес в самотата си,да полегна тихо на Пръстта си избрах,за да скрия в Теб, Боже, душата си.Музейни експонатиЗа реставрациятав един музейТе стоят сами изправени в сумракаобгърнати в забвение, потънали във прах,забравили за времето, стоят и просто чакатнякой да си спомни някога за тях.И ето озовох се сред тези експонатино сякаш долових и тихия им глас –от детството далечно май са ми познатии в спомените бледи пак се върнах аз.Видях ги величави, обляни в белота,в картини те света да ми показват,а аз ги гледам плахо с отворени устаи слушам туй, което ми разказват…А днеска потъмнели, с измъчени очите са тез що взират се във мене,разбирам, самотата премного им горчии мъчи ги изминалото време.Не се страхувайте – извиквам, а ехото кънтиот стъпките ми глухи по каменния под –ще ви почистя, знайте, и пак ще запламтипо реставрираните ви тела живот.И бързо се захващам със свойто заниманиеи свалям аз праха от техните гърди,и ето резултата от моето старание –изпод ръката моя живец във тях мъжди.А после, засияли във свойта красотаотново са готови да показваткартините си пъстри на днешните децаи за света голям да им разказват.Не спирам да си мисля – и аз съм като тях,стоя във мрак обвита, във забвениеи чакам, Боже Свети, потънала в прахда ме очистиш и влееш изцеление.Понесла във душата си житейски теготиаз взирам се в просторите небесни,и моля Те, и чакам – ела при мене Тии обърни тъгата ми във песни.Със Своята десница Ти ме докосни,внимателно прахта от мен да снемеш,а после обич нежна в сърцето ми вдъхнии болката така ще ми отнемеш.Знам! Бурята в душата Ти ще утешишс елей най-скритите местенца ще помажеш,тъй буйната река на гнева ще пресушиши на огорчението корена ще смажеш.Тогава съживена изпод Твоята ръка,изчистена, аз песен ще запея,за Тебе ще разкажа на другите така,както правят експонатите в музея.На бедствието мое в сухата земя,о, Боже, дай да жъна плоди после нека с радост на Теб го поднеса,защото Ти единствен ми дари живот.МолитваВъв храма тих на моята душасвещта угасна в мене, Боже,защото нечии устасъс дъх суров, думи тожея угаси, и мрак настана,тъга, и лъх на дим /тръпчив...О, аз в молитва ще застана,дойди Всеблаг и Милостив.Ела във моя храм от камък,и мрака от посредствени нещаТи прогони със Твоя пламък,и запали отново в мен свещта .И нека ярко грей светликана огъня й слаб далече,не ще го скрия под шиника,тъй както сам Ти, Боже, рече...Дочувам, хлопаш на вратата,отварям ти душата-бездна,със обич и със светлината,дойди, без тях съм безполезна...БолкаКато въглен в сърцето,изгарящ, къдетопопадна гори и боли.И кървава ранаот нея останаи капчици кръв да струи.От думите острисъс строшени костиостана плътта да лежи.А от чувствата болнивъздишки неволниполитат безброй кат¢ искри.Като ручеи чистигорещи и бистриот очите потичат сълзи.И сякаш отнасятнаслоения пясъки сивата пепел дори.Ала пак там останаболка голямаи от раната белег личи.Но пак кат' сълзицанадежда – искрицаостана във мен да пламти.Затова ще Те чакамкато дъжд за земята,като пролет след зимните дни.Само дланите Твоими носят покой иобичта Ти ме нежно цели.За дъжда и тъгатаДъжд ноемврийски плющи по стъклата –сив и студен като ледна стена,а в мене се болка свива в душата,в сърцето владее горчива тъга.Плаче небето дъждовно, защотоможе би мисли - само е в светаили не ще на деня колелотода се търкули и да дойде нощта.Плаче и в мене най-скритата струна,като капки дъждовни сълзите текат,както небето самотно се чувства,и в мен самотата разцъфва така.От дъждовните капки – сълзици небесниземята окъпана плаче и тя,но от техния плач се раждат чудеснипо нейната гръд плодове и цветя.И аз все си мисля, и с мен тъй ще стане,сред тихия плач на мойта душаТи ще дойдеш със песен – Свято Диханиеи вместо тръне в мен ще поникнат цветя.ЧашаНа чаша препълнена, мисля, приличами в този дълбок съд от стъклодушата ми сгушена вътре надничазакопняла за обич, но плeнена от зло.Разголени чувства се скриват свенливои нерви раздрани от нейде стърчат,там трепети радостни с тъжни се сливат,усмивки светлеят, сълзици горчат.Мечти и надежди в едно съхранила,и белег от рани покрила съм с тях,ту песен пея, ту крача унила,ту имам кураж, ту обзема ме страх.От пясък пустинен прашинки се гонят,и от рози разцъфнали грейнал е цвят,ту капки дъждовни на воля се ронят,ту слънце огрява моя мъничък свят...И в този безвкусен коктейл на сърцето,с разбъркани в него разни нещакой ще добави туй, от коетобистра и сладка да стане сместа?!О, Боже Всеблаги, само Ти ми остана,любовта Ти копнея като най-ценен дарна сърцето ми клето да изпълни стаканаи вместо горчилка – да прелива нектар.Зная глина съм азТи си Грънчаря, а глината аз,мачка ме Твоята длан,сред тихата пустош на нощния час,в деня ми от глъчка облян.От клечките остри очистваш ме зная,от камъни твърди във мен,чрез скръбната чаша що пия – ей тая,до дъно в мига провален.Помачкай ме, Боже, със силата си,меси ме със много любов,но не давай тъгата във мен да гасина надеждата слабия зов.Недей се отказва щом чуеш гласана молитва, на вопъл, на стих,но Те моля, да видя аз дай чудеса,да усетя покоя Ти тих.Оформяй ме, Боже, по Твоята воля,що искаш това ме прави,но пак милостиво лекувай ме, моля,когато сърцето кърви.От клечките остри очиствай ме, Боже,от камъни твърди във мен,чрез скръбната чаша стори го, щом може,ще пия в мига провален.Размачквай, Грънчарю със Своята длан,в тишината на нощния час,в деня ми забързан от глъчка облян,защото зная, че глина съм аз.На БългарияБуря след буря, порой след порояи болка, стенания глухо кънтят,в сърцето отеква на вълците воя,които зловещо плътта ти гризат.И твоите вопли глухи се реят,сълзите горещи безкрайно горчати твоята сила отпада и тлееш,защото се чувстваш сама на света.Българийо, скъпа, земя моя родна,недей се предава, когато боли,защото Христос трънлива коронаи гвоздей в плътта си за тебе носи.И днес те очаква с любов да Го срещнеш,с милиони очи да погледнеш Кръста,с милиони усти ти покай се горещои Той ще протегне любяща ръка.
Тогава хвани я, стани, изправи сеи в стъпките Негови тръгвай натам,където повежда те Твоят Спасител –в небесният вечен и свят Ханаан.Като прашинкипо повод кончината на едно дете –на ВладиславаКато прашинки ни понася времетои ние мислим, че живеем,на себичността си носим бремето,всуе живота си пилеем.Но щом угасне светлинатав очите на любим до нас,разбираме тогаз за сетнинатаи мислим за сетния си час.О, Господи, кога ще проумеем,че сме нетраен полски цвят –щом вятърът се втурне и повееи няма ни на този свят...Сълзи на скръб избликват от очите –раздялата естествено боли,защо обаче плачем тук за дните,когато вечността ни предстои.Но моля помогни ни, Отче Свети,дните си така да преброим,та с мъдрост да изпълваме сърцатас любов за Тебе да горим.Тогава времето замряло спира,животът придобива облик нов,смъртта е вече порта към всемираи среща с Тебе – Святост и Любов!Направи меНаправи ме арфа, Боже,с тънки струни, сладкогласни,и пръсти направи ме тоже,за да извличам звуци ясни,и устни нека бъда – непорочни,и меден глас да стана – тих,и дай ми думи – мъдри, точни,и песен да съм аз, и стих.И този инструмент пречуденщо сътворяваш в мене нов,от Живодатния ти Дъх подбуденда пее нека за любов,за вяра, доброта човечна…Но ако, Боже, Ти сегане ме докоснеш с обич вечна,аз безполезна ще стоя така…О, направи ме арфа, и ръка…Хляб от небетоПод палестинското слънце със жарки лъчиХристос, виж, държи риба с пет хлябаи впити са в Него безбройни очи:на гладни, на болни, на бедни, на слаби.Тук има за всички загадка една –май трябва наистина чудо да стане!?Как може така със шепа хранахиляди гладни Той да нахрани?!Нима е възможно със малко благанужди огромни да бъдат снабдени!?Човешкият ум не разбира товаи взират се в Него очи изумени.Но ето, Христос, че надолу посочи:“Седнете,каза, до един на треватаи вярата ваша нека днес да надскочивсички съмнения вътре в сърцата”.Народът израйлев под хълма високбавно насяда треперещ от глад,чакащ с надежда от тоз човек или Богда получи поне залък риба и хляб.Но къшеят хлебен с божествени дланиБогочовекът издига нагоре:“Отче небесни, благодаря ти че хранишс хляба насъщен тук гладните хора”.И чудото, ето, пред всички стана:тъй както сам Бог чудеса сътворява –на всекиго даде доволно хранаи всеки видя тази сила и слава…Повярвай, Христос и до тебе стоии знае Той твоите нужди големи,виж, къшеят хляб и риба държии чака да седнеш “в тревите зелени”.в покоя Му тих до нозете пресвятисъс вяра притихнал ръце протегни,че няма кой друг тук така на земятадушевните нужди с небесен Хляб да снабди.
Той е живНаучихте ли вече новината?!Чухте ли?! Христос възкръсна!!!Кой би могъл да умъртви Живота,щом това не стори и смъртта?!Как през векове, годиниславата Му ще премине,щом в Него съществува вечността?!Кой може да Го обяви за мискитаи кой научно да Го обясни?!Кой може да Го отрече,в забрава да Го облечетворението щом провъзгласи,че ТОЙ Е ЖИВ!...ТОЙ Е ЖИВ! ТОЙ Е ЖИВ!ТОЙ ВЪЗКРЪСНА ОТ СМЪРТТА!ТОЙ Е ЖИВ! ТОЙ Е ЖИВ!ТОЙ Е БОГ НА СЛАВА,ЦАР НА ВЕЧНОСТТА!
Етюди от един животЖивота, мисля аз, картина е една –с полутонове, различни очертания,с разни сенки, отчасти светлина,със собствен колорит и съчетания.Ту блясък светъл там във ъгълче блести,ту тъмна сянка нейде се прокрадва,ту мрежа гъста от щрихи и черти,ту весел цвят окото радва.И както във картината редуват се подредв контрасти ярки – черен цвят и бяли формите така изпъкват най-отпреди тъй художника обем е дал.Не е ли често питам и в дните ни така –ту светлина проблясва по бледния ни лик,а после следва сянка – обхваща ни тъгаи пак завъртат се във кръговрат велик.Понякога успехи жънем с лекота,а други път потъваме в провали,с усмивка свежа сутрин срещнем ли деня –то нощем бузите сълзица гали.Великият Художник, рисуващ със замах,пред Който ний като платна стоимаз търсех да открия, но ето, че разбрах –по име Той Е Вечен, в талант – неповторим.Той има Своя стил и Своето желаниеи знае как контрасти да създава –картината без тях стои без съдържаниеи безидейно-празна си остава.Това разбрала вече, във пъстрия ми деназ зная, че Художникът се труди –със светлосянка Той рисува върху мен,създавайки житейските етюди.Не се отчайвам, щом потъвам нявга в мрак,не плаша се от влагата в очите,но вярвам – утре слънце за мен ще грее пак –това е нарисувано с боите.По-важно е да дам аз тази свободаХудожникът в картината да моженадежда, вяра, мъдрост, любов и добротавъв всяко ъгълче да вложи.Да може чрез платното с мирис на боиза Себе Си най-вече да разказваи Името Му нека изписано стоии Неговият образ се показва.Когато я завърши този Автор свишев края на житейския ми пътнека най-отдолу с радост да напише:“Етюди от един непропилян живот” |
|
|
© bojidara-angelova |